Сянка и кост
- Автор: Бардуго Лей
- Серия: Гриша #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Сянка и кост». Краткое содержание книги:
– Аз...
Но момичето вече се разпореждаше на висок глас с прислужниците, които го следваха по петите.
– Разпалете банята. Хубаво я напарете. Ще ми трябва несесера и свалете от нея тия дрехи.
Прислужниците се нахвърлиха отгоре ми и взеха да ме разкопчават.
– Ей! – извиках и отблъснах ръцете им.
Гришанката завъртя очи към тавана.
– Ако се налага, съблечете я насила.
Слугите се спуснаха към мен с удвоено старание.
– Спрете! – изкрещях, отстъпвайки назад. Те се поколебаха, местейки очи от мен към момичето и обратно.
Честно казано, в момента нищо не ми звучеше по-примамливо от гореща баня и чифт чисти дрехи, но нямаше да позволя на някаква си тиранична червенокоска да се разпорежда с мен.
– Какво става тук?! Коя си ти?
– Не съм длъжна да...
– Я чакай малко! – озъбих се. – Пропътувах близо триста километра на кон, от седмица не съм спала като хората и на два пъти едва не ме убиха. Затова, преди да направя каквото и да било, ще се наложи да ми кажеш коя си и защо си толкова важна, че чак да ми вземеш дрехите.
Червенокосата пое дълбоко въздух и заговори бавно, сякаш се обръщаше към дете:
– Казвам се Женя. След по-малко от час ще бъдеш представена на царя, а моята работа е да те приведа в представителен вид.
Гневът ми се изпари. Мигар щях да се срещна с царя?
– О! – пророних покорно.
– Точно така, „о“! А сега може ли?
Кимнах мълчаливо и Женя плесна с ръце. Слугите се засуетиха около мен, взеха да дърпат дрехите ми и ме повлякоха към банята. Предишната нощ бях твърде уморена, за да огледам стаята си. Сега обаче, макар да треперех като лист и да бях загубила ума и дума пред срещата с царя, успях да се възхитя на малките бронзови плочки, които покриваха стените, и на вградената в пода овална вана от кована мед, която прислужниците пълнеха с вдигаща пара вода. Стената зад ваната беше покрита с мозайка от раковини и блестящи черупки на морски охлюви.
– Вътре! Вътре! – избъбри една от прислужниците и ме побутна.
Потопих се във ваната. Водата пареше болезнено, но предпочетох да я изтърпя, вместо да влизам лека-полека. Военният живот отдавна ме беше излекувал от моята срамежливост, но беше съвсем различно да си единственият гол в помещение, където всички те оглеждат любопитно.
Изпищях, когато една от прислужничките сграбчи главата ми и настървено взе да ми сапунисва косата. Друга се надвеси над ваната и започна да търка ноктите ми.
Щом привикнах с нея, горещата вода се отрази благотворно на израненото ми тяло. Поне година не се бях къпала с топла вода, а за такава вана дори не можех да мечтая. С една дума, да си Гриша, си имаше своите предимства.
Можех цял час да кисна във водата, но щом като бях измита и изстъргана от глава до пети, една от прислужниците ме дръпна за ръката и нареди: „Вън!
Вън!“.
Неохотно се измъкнах от ваната, оставяйки се в ръцете на жената, която грубо ме разтърка с дебела кърпа. Една от по-младите прислужнички
пристъпи към мен, подаде ми тежка кадифена роба и ме поведе обратно към стаята. После всички се оттеглиха заднишком, оставяйки ме насаме с Женя. Наблюдавах внимателно червенокосата. Тя дръпна завесите и придърпа към прозореца изящно резбовани дървена маса и стол.
– Сядай! – заповяда ми. Тонът ù ме вбеси, но въпреки това се подчиних. Върху масата стоеше отворено малко ковчеже и цялото му съдържание беше пръснато наоколо: тумбести стъклени бурканчета, пълни с нещо като дребни горски плодове, листенца и цветни пудри. Нямах време да ги огледам по-подробно, защото Женя стисна брадичката ми, взря се отблизо в лицето ми и обърна посинялата ми буза към светлината. Пое си дъх и взе да прокарва пръсти по кожата ми. Почувствах същото щипане като при допира на Лечителката, която бе изцерила раните ми от Долината.
Минутите се точеха бавно, а аз стисках здраво юмруци, за да не започна да се чеша ожесточено. После Женя отстъпи назад и щипането намаля. Подаде ми малко златно ръчно огледало. Синината беше изчезнала. Внимателно попипах мястото, но не усетих никаква болка.
– Благодаря ти! – казах, оставих огледалото и понечих да стана. Женя обаче ме бутна обратно на стола.
– Къде тръгна? Още не си готова.
– Но...
– Ако Тъмнейший искаше само да те изцерим, щеше да прати Лечител.
– Ти не си ли такъв?
– Да съм облечена в червено? – сопна се Женя и в гласа ù прозвуча горчивина. После се посочи с широк жест. – Аз съм Шивач!