Сянка и кост

– А ти не би ли го приела така?

– Нямам представа. Винаги съм била красива.

– А също и скромна, така ли?

Тя сви рамене.

– И какво като съм красива? Това сред тези от Гриша не е кой знае каква заслуга. Тъмнейший не се интересува как изглеждаш, а какво можеш.

– Тогава защо те е пратил?

– Защото царят цени красотата, а Тъмнейший знае това. В царския двор външността е всичко. Ако е съдено точно ти да спасиш Равка... Е, тогава е по-добре да изглеждаш подобаващо.

Скръстих ръце на гърдите си и зареях поглед през прозореца. Навън слънцето огряваше малко езерце с островче по средата. Нямах представа кое време е, нито колко дълго съм спала.

Женя приближи към мен.

– Ти съвсем не си грозна, така да знаеш.

– Благодаря – отвърнах сухо, все още зареяла поглед над гористия парк отвън.

– Просто изглеждаш малко...

– Изтощена? Болнава? Или кльощава?

– Е, ти сама го каза – благоразумно отвърна Женя. – Пътуването е било тежко и е продължило дни наред, така че...

Въздъхнах.

– Аз винаги си изглеждам така. – Опрях чело о студеното стъкло и почувствах как гневът и смущението се оттичат от мен. Защо се противях изобщо? Ако трябваше да съм честна пред себе си, предложението на Женя беше доста изкусително. – Добре – казах, – направи го.

– Благодаря ти! – възкликна тя и плесна с ръце. Погледнах я остро, но не открих и следа от сарказъм в гласа и изражението ù. „Тя си отдъхна“ – осъзнах изведнъж. Тъмнейший беше изпратил Женя при мен с определена задача. Запитах се какво би се случило с нея, ако откажех да приема. Оставих я да ме отведе обратно при стола.

– Само не се увличай – предупредих я.

– Не се притеснявай – отвърна червенокосата. – Пак ще си бъдеш ти, но сякаш си поспала още няколко часа. Много ме бива в тая работа.

– И сама го виждам – рекох и затворих очи.

– И така е добре, може да гледаш. – Тя ми подаде златното огледало. – Но никакви приказки повече. Стой неподвижно.

Вдигнах огледалото и видях как хладните пръсти на Женя бавно се спускат по челото ми. Цялата настръхнах, докато гледах с все по-нарастващо изумление как ръцете на Женя пълзят по кожата ми. Пръстите ù премахнаха всички несъвършенства, белези и недостатъци като с магия. Тя опря палци под очите ми.

– О! – възкликнах смаяна, щом тъмните кръгове, които ме мъчеха още от дете, изчезнаха.

– Не се въодушевявай излишно, защото всичко това е само временно – предупреди Женя. После посегна към една от розите на масата и откъсна бледорозово листенце. Доближи го до скулите ми и цветът му преля в кожата, създавайки впечатлението за красива руменина. След това притисна друго листенце към устните ми и повтори процедурата. – Това ще трае само няколко дни – обясни ми тя. – А сега е ред на косата.

Извади от несесера си дълъг костен гребен и стъклено бурканче с нещо искрящо вътре.

Не можех да повярвам на очите си.

– Това истинско злато ли е? – попитах.

– Естествено – отвърна Женя и отдели голям сноп от моята лишена от блясък мишокафява коса. После ме поръси със златния прашец по темето, прокара гребена през косата ми и златото я направи здрава и лъскава. Щом приключеше с някой кичур, Женя го прокарваше през пръстите си и той вече падаше на красиви вълни по гърба ми.