Довършителката

Разгледах внимателно една от илюстрациите.

Съществото, изобразено на нея, всъщност се състоеше от три ужасни създания, слети в едно. По-уродливо от Гарм и по-зло от Амарок, то бе на големина колкото четири Мъжки Уъга. Според написаното от Куентин то постоянно било обзето от маниакален стремеж към унищожение. Можело да борави умело с меч и боздуган и имало на гърба си чифт мънички криле, които обаче като по чудо можели да издигат грамадното му туловище във въздуха. Наричало се Кобъл и читателят биваше предупреден да не се заблуждава, че поразяването само на една от частите му ще доведе до неговата окончателна гибел. Точните думи гласяха: „Макар да е едно създание, то лесно може да се превръща в повече от едно. Тежко на Уъга, който си позволи да го забрави“.

Затворих умислено книгата. Що за кошмарно място трябваше да е това Мочурище. Не можех да си представя как някой би оцелял там. И все пак Куентин явно бе успял. И отново бе потърсил убежище в него от Съвета и неговите кучета. Кроун и останалите явно са знаели, че го е планирал предварително. Но откъде са разбрали? Дали са изградили цялата си теория само въз основа на пръстена? И ако дядо наистина му го е дал, какво следваше оттук?

Свободните ми минути вече бяха изтекли. Изправих се от тревата и забързах към входа на Комините.

Потърках ръка, след като Дис Фидус постави печата си върху нея. Той изглеждаше остарял с цяла Сесия от изчезването на Куентин насам. Посърналите му бузи потреперваха, карайки наболата сива брада да изглежда така, сякаш плава върху жълтеникавата кожа.

– Не бива да закъсняваш, Вега. Оставих ти малко вода на тезгяха. Днес жегата от пещите е направо непоносима.

Поблагодарих му и влязох вътре, усещайки тежестта на книгата в джоба си. Беше глупаво да я внасям тук, но нямах време да я оставя другаде. А и къде можех да я скрия така, че никой да не я намери? Същевременно след описанието на Кобъла изгарях от нетърпение да я разгледам от кора до кора.

Прибрах я в шкафчето си заедно с наметката и се уверих, че е добре заключено. После надянах работните панталони, ботушите и кожената престилка и влязох в цеха, окачила предпазните очила на врата си. Край работното ми място се издигаше цял куп от недовършени изделия. Смяната нямаше да е от леките. Отпих от студената вода, оставена ми от Фидус, и се залових за работа – бързо, методично, като четях свитък след свитък с инструкции и импровизирах там, където указанията го позволяваха. Стараех се да не се разсейвам въпреки рояка от мисли, кръжащи в главата ми.

Часовете се нижеха неусетно и ето, че се разнесе сирената, оповестяваща края на работния ден. Вече крачех към съблекалнята, когато всички бяхме повикани на спешно събрание. Трябваше да се върна обратно в цеха.