Мансардата на бляновете
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542824800
- Переводчик: Екатерина Войнова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мансардата на бляновете». Краткое содержание книги:
„Мансардата на бляновете“ е една история за пътя от преходната страст към вечната и истинска любов, за конфликта между разума и чувствата, за смисъла на изкуството и копнежа по вечността. Тази книга представлява опитът на младия Ремарк да опише с думи онова, което Фриц Шрам нарича „великото То“ – неразрешимата загадка на живота, дълбоката и вечна хармония, която носи спасение и покой, без да дава отговори, като освобождава човека от нуждата да търси отговори.
„Мансардата на бляновете“ е първият роман на Ерих Мария Ремарк, като в него читателите могат да прочетат и множество стихове, написани от все още експериментиращия и търсещ своя стил и глас творец. Той започва да пише романа още на 16-годишна възраст и го издава през 1920 г.
— Ти си моята душа — каза той тихо и се забрави в мисли за нея, докато нощта не затвори ласкаво очите му.
Следващите дни посвети на напрегната работа. Понякога при него идваше Ойген и разправяше за своите приключения. Той беше във възторг от Лана Райнер и името й не слизаше от устните му.
— Помисли си — каза Ойген, — тези дни тя ще даде на графа добър урок. Той неведнъж изразявал своя възторг, изпращайки й разкошни кошници цветя, и най-сетне се осмелил да я помоли да му окаже честта да вечеря в неговата компания. Тя се разсмяла и заявила, че в такъв случай той ще трябва да покани също и някоя си Мюлер, скромна статистка. Графът измислял хиляди уговорки, но тя настояла на своето. Трябвало да се подчини и бедната Мюлер имала неочакваното щастие поне веднъж да хапне вкусно и до насита. Графът останал крайно недоволен от всичко това и побързал да се отдалечи.
Ернест се разсмя, като чу тази история. Но смехът му прозвуча неестествено, той беше горд — поведението на Лана Райнер му импонираше.
Веднъж привечер Ойген дойде и съобщи, че знае къде ходи често Райнер — в едно малко селце, разположено недалече от града.
— Ние утре също ще отидем там — реши Ойген. Ернест не се съгласяваше.
Но Ойген настоя. През нощта Ернест не можа да заспи. Нещо му шепнеше: Иди там! И в същото време гордостта му му казваше да не прави това. Реши да остане в града и с тази мисъл заспа.
На следното утро побърза да се облече най-грижливо. „Какво от това?“ — каза си, като безгрижно свиркаше някаква мелодия.
Дойде Ойген и двамата се упътиха навън от града.
Докато вървяха, Ернест почти не си спомняше за Лана Райнер — уморени, те се довлякоха най-сетне до малката гостилница на селцето.
Седнаха на прелестната тераса и се залюбуваха на разстилащия се пред тях изглед. Над синевата на планинските хребети се издигаше лесът и слънцето позлатяваше върховете, сякаш предвещаваше настъпващата есен. Небето имаше прозрачна бледност, свойствена на есенното небе, въздухът беше чист и ясен.
Стопанинът на гостилницата, за да привлече повече посетители, беше ангажирал двама музиканти — цигулар и пианист, които с доста мъка свиреха сантиментални песни. Ернест в отчаяние запуши уши.
В съседната зала някой шумно събираше столовете — очевидно се готвеха да танцуват. Гражданите, измъкнали се сред лоното на природата, бяха в прекрасно настроение. Ернест се учуди, че всички тук бяха общителни и приветливи — местните нрави съвършено не приличаха на това, което бе привикнал да вижда в Северна Германия.
Докато в Северна Германия в кафене с достатъчно много посетители всеки сядаше отделно, тук неведнъж се случваше на неговата маса да идват непознати хора и без да се интересуват, че в кафенето има и други свободни места, приветливо се обръщаха:
— Вие стоите тук самотен, няма ли да ви бъде приятно да се присъедините към нас? — Или се случваше да сядат и без особени усилия да завържат общ разговор.
Скоро терасата се изпълни с посетители и започнаха да се чуват възгласи и приветствия, прелитащи от маса към маса.
„Ето я“ — прошепна неочаквано Ойген.
Лана Райнер седна в ъгъла на терасата. Ернест я погледна и против желанието си почервеня.
Тя не можеше да го види, защото седеше в профил към него. Музикантите свиреха финала на валса. Към тях се упъти възрастен господин и поговори нещо. Когато той се върна на своята маса, музикантите се поровиха в нотите и засвириха увертюрата към „Кармен”, но след няколко такта се объркаха и млъкнаха.
Ернест скочи — неговият слух не можеше да понесе толкова тежко изпитание. Като се приближи до рояла, той отстрани пианиста и засвири сам. Роялът беше хубав и очевидно бе неотдавна акордиран. Посетителите на кафенето замълчаха и се вслушаха в музиката. Певицата вдигна глава и се обърна към рояла.
След увертюрата Ернест започна да импровизира и премина на „Хабанерата“. Акордите растяха и най-сетне тържествено и мощно се изтръгна темата: „Любовта е от циганка родена…“
Ернест чувстваше върху себе си нечий поглед и сякаш привлечен от него, вдигна глава и видя очите на Лана Райнер. И отново върху нейните устни играеше едва забележимата загадъчна усмивка.
Ернест прекъсна свиренето по средата на такта и като отметна глава назад, побърза към своето място, без да погледне певицата. Той изпита досада — и от себе си, и от нея — заради тази усмивка.
— Не искам — каза той раздразнено, обръщайки се към себе си. Като долови неговото раздразнение, Лана Райнер се усмихна.
Възстарият господин се приближи до Ернест, благодарно му стисна ръката и каза името си. Бил директор на операта в Мюнхен и минавал оттук. Обясни, че неочаквано изпитал желание пак да чуе „Кармен“.