Мансардата на бляновете
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542824800
- Переводчик: Екатерина Войнова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мансардата на бляновете». Краткое содержание книги:
„Мансардата на бляновете“ е една история за пътя от преходната страст към вечната и истинска любов, за конфликта между разума и чувствата, за смисъла на изкуството и копнежа по вечността. Тази книга представлява опитът на младия Ремарк да опише с думи онова, което Фриц Шрам нарича „великото То“ – неразрешимата загадка на живота, дълбоката и вечна хармония, която носи спасение и покой, без да дава отговори, като освобождава човека от нуждата да търси отговори.
„Мансардата на бляновете“ е първият роман на Ерих Мария Ремарк, като в него читателите могат да прочетат и множество стихове, написани от все още експериментиращия и търсещ своя стил и глас творец. Той започва да пише романа още на 16-годишна възраст и го издава през 1920 г.
Междувременно някакъв истински саксонец закачи музикантите да свирят валс и се впусна да танцува със своята огромна половинка. Валсът предизвика шумно одобрение и скоро в залата се завъртяха радостно оживени двойки.
Ернест и Ойген влязоха да погледат танцуващите. Директорът на операта се упъти към Лана Райнер. Ритъмът на валса произведе своето магично действие.
— Ернест, и ние би трябвало да потанцуваме.
— И аз мисля за това. Предполагам, че ще спрем нашия избор на блондинката и нейната другарка с бялата дреха…
В този миг Ернест почувства как някой докосва лакътя му. Той се обърна и видя до себе си директора на операта.
— Простете, че пак ви безпокоя. Госпожа Райнер с удоволствие би потанцувала бостон. Осмелявам се да ви помоля да седнете на рояла. С това бихте ми оказали най-голяма услуга.
Първата мисъл на Ернест бе да отклони рязко молбата. Но все пак се съгласи и се упъти към рояла. Ойген прошепна след него:
— Гледай на четири страни. Ей сега аз ще предприема нещичко.
Ернест засвири. Лана Райнер валсираше с директора. Едва сега в плавните движения на бостона стана ясно каква красива фигура имаше тя. След това Ернест видя, че Ойген танцува със спътничката на певицата. Минавайки край Ернест, той му намигна лукаво. После в ритъма на валса край Ернест мина със своя партньор и Лана, която леко наклони към него гордата си глава.
В следващия миг Ернест престана да свири. Той дочу думите на директора:
— Аз не съм мечтал, че на стари години ще ми е съдено да танцувам отново с вас.
При Ернест изтича доволният и тържествуващ Ойген.
— Тя е също от операта — каза той радостно. — Честна дума, върви ни.
Ернест се усмихна. Когато пак засвириха валс, той каза: „Трябва да я поканя!“ — и с тези думи тръгна към Лана Райнер. Като се приближи до нея, той се поклони и я покани да танцуват.
Тя го изгледа и го улови под ръка. Ернест не очакваше, че ще приеме толкова любезно поканата му и поведе гордо певицата в залата.
По време на валса тя не сваляше поглед от лицето му. Нейните тъмни очи властно се открояваха на тясното й бледо лице. Близостта на тази прекрасна жена и нейният аромат го опияняваха. От време на време долавяше шумоленето на коприна и чувстваше как по гърба му минават тръпки. Двамата мълчаха. И отново върху устните на певицата легна загадъчната усмивка, която смущаваше Ернест. Той стисна устни и я погледна решително в очите. При това стисна неволно и ръката й… После я заведе до нейното място и като се поклони, докосна с устни двете й ръце.
Ойген го очакваше много развълнуван.
— Щастливец! — приветства той приятеля си. — Разкажи! Какво каза тя? Коя е тя? Говори!
Но Ернест не отговаряше — той все още слушаше до себе си шумоленето на нейната коприна.
През нощта не можа да заспи. Виждаше примамливите звезди на нейните очи. Зъбите му безсилно се впиха във възглавницата и като отхвърли завивката, извика:
— Не искам!
После стана, отиде до писалището и започна да мисли за Елсбет. „Аз ще й напиша писмо” — реши той и започна да търси хартия.
„Миньон” — написа и скъса парчето хартия. Намери портрета на Елсбет. Стори му се, че портретът излъчва умиротворение и покой. Но после отново видя загадъчната усмивка, в която се съчетаваха греховност, печал и страстна истома, и мислите му се размътиха, заля го огнена вълна… Отиде до прозореца, отвори го и загледа нощния мрак. Нощта лъхаше прохлада, стана му по-леко пред самия себе си.
Зад прозореца се простираше тъмнината той протегна ръце напред и глухо простена.
Покой… покой… ще го намеря ли? И после се разсмя, смееше се на себе си. Кой на двадесет и три години жадува покой? Що е покой? Дял за малокръвните страхливи момчета, невиждащи света зад своите очила.
Бури! … Бури!.. Той жадуваше бури! Той жадуваше буря, която би пречистила неговите желания, би му дала възможност да потъне в забрава, да избяга от мислите си.
Почувства как думите нахлуха в душата му, отиде до масата и записа върху парче хартия стиховете:
Какво е това? Ще настъпи ли край на този всеизгарящ огън?… Той ловеше жадно с ръце нощния въздух. В далечината в мъгла се мяркаха неясни сенки. Нощната синева струеше. Някъде далече прозвучаха миротворни мелодии, звъняха камбани… Той грабна молив и нотни листа, започна да пише трескаво, жадно… без да си дава сметка за написаното.