Клетвата
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #8
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Весела Люцканова
- ISBN: 954-8453-93-2
- Переводчик: Димитър Бърдарски
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Клетвата». Краткое содержание книги:
„Клетвата“ е една експлозивна история за лоша медицина и жестока справедливост, в която адвокатът Дизмъс Харди и полицаят Ейб Глицки се изправят един срещу друг в най-опасния случай, с който някога са се сблъсквали.
Когато шефът на най-голямата здравна организация в Сан Франциско умира в собствената си болница, никой не се съмнява, че причината са тежките наранявания, получени при автомобилна катастрофа. Но аутопсията разкрива нещо различно.
Ейб Глицки, макар и спъван от лутането на двамата назначени с политически протекции полицаи, бързо взима на прицел дежурния лекар Ерик Кенсинг. Изпаднал в отчаяние, Ерик се обръща за защита към Харди. Докато напрежението нараства, Харди поема инициативата, убеден, че убийството не е свързано с неговия клиент, а с обкръжението, в което работи.
Харди стига до ужасяващата истина, че много пациенти умират, жертви на убийство. Разкрива заговор на алчност и насилие, отнемащ човешкия живот, който всеки лекар се е заклел да пази.
В „Клетвата“ Джон Лескроарт е в най-добрата си форма.
A particularly strong plot. – Los Angeles Times
Topical and full of intrigue. – Milwaukee Journal Sentinel
Doctor Eric Kensing is living in fear that he is about to be indicted for the death of a patient. That patient was his boss, Tim Markham. But Kensing and Markham aren't just connected by work – Kensing's wife is one of Markham 's many lovers. It's not looking good for Kensing, so he enlists the help of lawyer Dismas Hardy. Some say Kensing is not worth saving, although others say that Kensing is a special doctor, prepared to do anything to save a patient's life, even defying proper medical procedure. Despite all the damning evidence, Hardy becomes increasingly sure that Kensing is innocent. Against mounting pressure for an arrest, Hardy knows that the only way to save Kensing is to find the real murderer. And like Kensing, he seems to be working within a system that is set up to thwart him and any attempt at real justice…
Два дни по-късно Рамиро беше още по-зле, но Лус трябваше да отиде на работа. Миналия път я бяха предупредили за отсъствията ѝ. Имаше много други, които с радост биха заели нейното място, ако тя не желае да работи повече в хотела. Така че трябваше да заведе Рамиро в спешната медицинска помощ вечерта, след като се освободи.
В автобуса тя го притисна до себе си, обвивайки палтото си около треперещото му телце. Той се сви и незабавно заспа. Дишането му звучеше така, сякаш някой мачка хартиена торбичка в дробовете му. Кашлицата му беше като лай на тюлен.
Тази вечер клиниката не бе така пълна. Лус плати десетте си долара и след половин час — навън вече беше съвсем тъмно — чу да викат името на Рамиро. Тя събуди момчето и последва един як мъж към друг мъничък кабинет, подобен на този на доктор Джадра — с тази разлика, че нямаше картини по стените, дори и избелели. Рамиро не обърна внимание. Той се качи на покритата с хартия кушетка за преглед, сгъна коленете си към гърдите и затвори очи. Лус отново го покри с дрехата си и пак зачака. Пробуди се, стресната от почукване на вратата.
— И аз бих си подремнала малко — каза кротко жената на добър испански.
Тя носеше табелка, на която пишеше „Доктор Джудит Коен“. Прегледа папката, после пак насочи вниманието си към Лус.
— Така. Разкажете ми за Рамиро. Къде се е порязал така?
— В училище. Паднал. Но се оплаква от гърло.
Лекарката се намръщи и се пресегна към инструмента за притискане на езика. След по-продължителен оглед, отколкото беше направил доктор Джадра, доктор Коен се обърна към Лус.
— Гърлото не е добре, но повече ме безпокои видът на тази рана — каза тя на испански. — Искам да взема проба. Междувременно, в случай че не е вирус, ще предпиша антибиотик.
— Но другият лекар…
— Да? — Тя протегна ръка успокоително. — Няма нищо. Какво питахте?
— Другият лекар каза, че е вирус. Сега пък може и да не е. Не разбирам.
Доктор Коен, горе-долу на същата възраст като Лус, прояви съчувствие.
— Понякога вирусът предизвиква вторична инфекция, която се поддава на антибиотици. Тази прорезна рана ми изглежда инфектирана.
— А лекарството ще помогне за това?
Лекарката кимна, вече извадила рецептите.
— Има ли Рамиро някакви алергии? Добре тогава. Ако по някаква причина раната не се изчисти, можем да му предпишем и по-силен антибиотик. Но ще ви уведомя, когато получа резултатите от пробата.
— Кога ще излязат? Резултатите?
— Обикновено са готови за два-три дни.
— Още три дни? Не може ли да започнем с по-силния антибиотик още сега? Тогава няма да се налага да идвам отново за друг преглед.
Лекарката поклати глава.
— Няма да се налага да идвате тук. Мога да включа и другата рецепта, ако има нужда.
Лус изчака, после прошепна:
— А освен това разноските, две рецепти…
Доктор Коен тъжно каза:
— Съжалявам, но наистина не искам да предписвам на Рамиро по-силен антибиотик, отколкото му е нужно. — Тя докосна ръката на Лус. — Момчето ще се оправи. Не се тревожете.
Лус опита да се усмихне. Продължаваше да се тревожи. Рамиро не беше по-добре. Всъщност, тя чувстваше, че се влошава. Въпреки решимостта ѝ, една сълза се отрони и потече по бузата ѝ. Лус бързо и гневно я изтри, но лекарката я забеляза.
— Наистина ли толкова се безпокоите?
Мълчаливо кимване. И после:
— Страх ме е.
Лекарката бавно седна и се наклони към нея. Зашепна настойчиво:
— Всичко ще бъде наред. Наистина. Той просто има инфекция, нищо повече. Антибиотиците ще я изчистят за няколко дни.
— Но аз чувствам… със сърцето си… — Тя спря.
Доктор Коен се изпъна, но все още говореше внимателно.
— И двамата сте много изморени. Най-хубавото, което можете да направите сега, е да си отидете у дома и да поспите. След това нещата ще изглеждат по-добре.
Лус разбра, че няма друг избор, освен да се съгласи. За един дълъг момент срещна очите на лекарката, после кимна механично и ѝ благодари. След това тя и нейният увит и треперещ син излязоха отново навън в студената и ужасна нощ.
1
Около шест и двайсет сутринта четирийсет и седем годишният бизнесмен Тим Маркъм навлезе в последната част от обичайното си сутрешно тичане. Всеки работен ден, когато не беше в командировка, Маркъм излизаше да тича по алеята за коли от своето имение на „Макларън“ в пет и четирийсет и пет, плюс-минус няколко минути. Той завиваше надясно, после отново надясно по Двайсет и осмо авеню, пробягваше до „Гиъри“, отбиваше вляво, почти километър и половина до парк „Пресидио“ и после отново наляво, обратно към „Лейк“. На Двайсет и пета той притичваше едно каре надясно до „Синик Уей“, пресичаше Двайсет и шеста и накрая се връщаше към дома по „Сийклиф“, там където тя минаваше над „Фелън Бийч“.