Отвъд зимата [bg]

На шейсет и две години Лусия още хранеше момичешки фантазии, неизбежно беше. Шията й беше набръчкана, кожата съсухрена, а ръцете отпуснати, коленете й тежаха и се бе примирила с все по-изчезващата си талия, тъй като й липсваше дисциплина, за да се бори срещу старостта във фитнес салона. Гърдите й бяха все още млади, ала не бяха нейните. Избягваше да се гледа гола, защото облечена се чувстваше много по-добре, знаеше кои цветове и кройки й стоят най-хубаво и се придържаше строго към тях; беше способна да си накупи тоалети за двайсет минути, без да погледне встрани дори от чисто любопитство. Огледалото, както и снимките, бяха безмилостен враг, тъй като я показваха неподвижна с неприкрито изложените й на показ недостатъци. Смяташе, че нейната привлекателност — ако имаше такава — беше в движението. Беше гъвкава и притежаваше известна незаслужена грация, тъй като изобщо не я бе култивирала, беше лакома и мързелива като одалиска и ако съществуваше справедливост на този свят, би трябвало да е с наднормено тегло. Предците й, бедни хърватски селяни, хора, свикнали на усилен труд и вероятно на глад, й бяха завещали добър метаболизъм. Лицето й на паспортната снимка — сериозно и с поглед, вперен напред, беше като на съветска затворничка, според шеговитото определение на дъщеря й Даниела, но никой не я възприемаше като такава: то беше изразително и умело гримирано.

С две думи, беше доволна от вида си и примирена с неизбежните поражения на годините. Тялото й старееше, но в себе си тя съхраняваше непокътната предишната девойка. Не можеше да си се представи като старица. Жаждата й да се наслаждава на живота нарастваше, колкото повече се свиваше нейното бъдеще, и част от този възторг беше неясният копнеж по любим, който обаче се сблъскваше с действителността и с отсъствието на възможности. Липсваха й сексът, романтиката и любовта. Първото си го доставяше от време на време, второто беше въпрос на късмет, а третото представляваше печалба от небесната лотария, която нямаше начин да й се падне, както неведнъж беше обяснявала на дъщеря си.

Лусия съжаляваше, че бе прекратила любовните си отношения с Хулиан, но нито веднъж не изпита разкаяние. Тя имаше нужда от стабилност, докато той, независимо че вече беше седемдесетгодишен мъж, още скачаше като пеперудка от една връзка на друга. Въпреки съветите на дъщеря си, която възхваляваше предимствата на свободната любов, за нея беше невъзможна близост с някой, който проявяваше интерес и към други жени. „Ама какво искаш ти, мамо? Да не си тръгнала да се омъжваш?“, й се беше подиграла Даниела, когато разбра, че бе скъсала с Хулиан. Не, но искаше да се люби с любов, за наслада на тялото и мир на духа. Искаше да се люби с някого, който усещаше нещата като нея. Искаше да бъде приета, без да крие каквото и да е или да се преструва, да опознае дълбоко човека до себе си и да го приеме и тя по същия начин. Искаше някого, с когото да прекарва неделя сутрин в леглото, четейки вестници, някой, чиято ръка да държи в киното, с когото да се смее на глупости и да обсъжда идеи. Беше надживяла ентусиазма от мимолетните приключения.