В капана на времето [bg]

Пребледнял от гняв, Джейми отвори рязко вратата на утринния салон. Юън Камерън рязко се изправи и събори мастилницата. Саймън Фрейзър, господар на Ловат, се беше настанил от другата страна на масата и само вдигна гъстите си вежди при появата на племенника си.

— По дяволите! — Юън зарови в ръкава си за кърпа, за oа попие мастилото. — Какво ти става на Фрейзър? О, добро Утро, госпожо Фрейзър — добави, щом ме видя зад Джейми.

— Къде е Негово Височество? — попита рязко Джейми.

— В замъка Стърлинг — отвърна Камерън, който още не откриваше кърпичката. — Имаш ли кърпа, Фрейзър?

— Ако имах, щях да те удуша с нея — рече Джейми. Отпусна се леко, след като установи, че Чарлс Стюарт не е тук, но устните му още бяха здраво стиснати. — Защо си позволил хората ми да бъдат задържани в Тулбут? Току-що ги видях, там не става дори за свине! Можеше да направиш нещо!

Камерън се зачерви, но издържа на погледа му.

— Опитах се. Казах на Негово Височество, че според мен това е грешка — да, откриха ги на трийсет мили от армията, но все пак! Дори да са искали да дезертират, не можем да се лишим от толкова хора. Само това го спря да не ги обеси на място — добави, вече също разгневен. — Господи, измяна е да Дезертираш по време на война!

— Така ли? — попита скептично Джейми. Кимна на Младия Саймън и избута стол към мен, преди сам да се настани. — А даде ли заповед да обесят двайсет от твоите хора, които се прибраха у дома, Юън? Или вече са четиридесет?

Камерън се изчерви още повече и сведе поглед, концентрира се върху поливането на мастилото с кърпата, предоставена му от Саймън Фрейзър.

— Тях не ги хванаха — промърмори накрая. Озърна се към Джейми, изглеждаше искрен. — Върви при Негово Височество в Стърлинг. Беше вбесен заради дезертирането, но все пак той те изпрати в Боли и хората ти останаха без надзор, нали? А и те смята за приятел, Джейми. Може да ги помилва, ако го помолиш.

Огледа изцапаната с мастило кърпа, промърмори извинение и излезе да я изхвърли. Явно изгаряше от нетърпение да се отърве от Джейми.

Джейми се беше изтегнал в креслото, дишаше през зъби с тихо свистене и се взираше в малкия гоблен на стената, изобразяващ герба на Стюартите. Двата сковани пръста на дясната му ръка потропваха бавно по масата. Той беше в това състояние, откакто Мърто пристигна в Лалиброх с новината, че трийсетимата от отряда на Джейми са заловени и затворени в прочутия единбургски затвор Тулбут със смъртна присъда.

Аз лично не смятах, че Чарлс смята да ги екзекутира. Както Юън Камерън изтъкна, армията на планинците имаше нужда от всеки боеспособен мъж. Набегът към Англия, който Чарлс бе замислил, се оказа скъпо начинание, а притокът на подкрепа от английската провинция така и не се появи. А да екзекутира хората на Джейми в негово отсъствие щеше да е огромна политическа глупост и лично предателство, на което дори Чарлс Стюарт не беше способен.

Не, предполагах, че Камерън е прав и хората ще бъдат помилвани. Без съмнение Джейми също го разбираше, но това не беше голяма утеха за него, защото не бе успял да спаси хората си от тази обречена кампания, а заповедите му ги бяха изпратили в един от най-страшните затвори в цяла Шотландия, опозорени като страхливци и заплашени от бесило.