В капана на времето [bg]

В един ясен, студен ден в средата на декември ние напуснахме Боли, за да се присъединим към Чарлс Стюарт и армията на планинците. Принцът беше продължил към Англия, въпреки времето, здравия разум и своите генерали. Но при Дарби генералите бяха надделели, вождовете на планинците бяха отказали да продължат и армията се бе върнала на север. В писмото си до Джейми Чарлс ни призоваваше да се отправим на юг „без забавяне”, за да се срещнем с него при завръщането му в Единбург. Младия Саймън, който приличаше на истински вожд на клан с аленото каре, яздеше начело на колоната. Следваха го конници и по-голяма група пешаци.

Ние щяхме да яздим със Саймън, докато стигнем Комър. Там щяхме да се разделим, Саймън и войниците от клана Фрейзър щяха да поемат към Единбург, а Джейми щеше да ме съпроводи до Лалиброх, преди да се върне в Единбург. Той, разбира се, не възнамеряваше да се връща, но това не влизаше в работата на Саймън.

В средата на сутринта аз излязох от малката горичка край пътя, където нетърпеливо ме чакаше Джейми. Войниците бяха изпратени с горещ ейл и аз, макар че го сметнах за доста добра закуска, установих, че има забележителен ефект върху бъбреците ми.

Джейми изсумтя.

— Жени! Защо се бавите толкова за едно просто пикане? Същата си като дядо ми.

— Ела другия път да гледаш — сопнах се аз. — Сигурно ще предложиш полезни подобрения.

Той само изсумтя и се обърна към колоната мъже, които се изнизваха покрай нас, но въпреки това се усмихна. Ясният ден беше повдигнал духа на всички, но Джейми беше в особено добро настроение тази сутрин. И нищо чудно — прибирахме се у дома. Знаех, че не се заблуждава, че всичко ще е наред, войната нямаше да ни подмине, но макар че не бяхме спрели Чарлс, все още можехме да спасим малкото късче от Шотландия, в което се намираше и Лалиброх. Това вероятно още беше възможно.

Погледнах изнизващата се колона.

— Двеста мъже изглеждат впечатляващо.

— Сто и седемдесет — поправи ме разсеяно Джейми и посегна към юздите на коня си.

— Сигурен ли си? Лорд Ловат каза, че изпраща двеста. Чух как го диктува на секретаря.

— Е, не изпраща толкоз. — Джейми се извъртя в седлото, после се надигна на стремената и посочи към склона пред нас и малката точица в далечината — знамето на Фрейзър с герба с конска глава се развяваше начело на колоната.

— Преброих ги, докато те чаках. Трийсет конници със Саймън, петдесет души с мечове и щитове — тези сигурно са от местната стража, — а после селяните, препасани с каквото им е попаднало, от коси до чукове. Те са деветдесет.