В капана на времето [bg]

— Да, той не ме молеше да дойда — добави тя бързо. — Аз д-д-дойдох сама. — Вдигна дръзко брадичка, но гласът ѝ леко потрепери, когато продължи: — Той… не би ми писал, но мислел, че умира и ис-с-скал да знам… да знам… — Прегърнах я през раменете и я обърнах бързо към една пресечка, за да излезем от оживлението на главната улица.

— Всичко е наред — казах ѝ, докато я галех и си мислех, че нищо няма да е наред. — Дошла си, видяла си го, това е важно.

Тя кимна и си издуха носа.

— Да — рече накрая. — Ние имахме… два месеца. Аз в-в-все си казвах, че е повече, отколкото имат някои хора, два месеца щастие… но изгубихме толкова време, което можехме да и-и-имаме… не е достатъчно. Клеър, не е достатъчно!

— Не — казах тихо. — Цял живот не е достатъчен за такава любов. — Внезапната болка ме накара да се запитам къде е Джейми и как ли се справя.

Мери се поуспокои, хвана ме за ръкава.

— Клеър, ще дойдеш ли с мен при него? Знам, че не можеш да направиш много… — Замълча и се успокои с огромно усилие. — Но може да… помогнеш. — Видя, че гледам към лакея, който стоеше в края на пресечката. — Аз му плащам — рече тя. — Леля мисли, че с-с-е разхождам всеки следобед. Ще дойдеш ли?

— Да, разбира се. — Озърнах се между високите сгради, за да погледна слънцето над хълма. Имаше поне час до мръкване; исках да занеса одеялата в затвора, преди да стане нощ и влажните камъни в Тулбут да станат още по-студени. Обърнах се към Фъргъс, който стоеше търпеливо до мен и гледаше Мери с интерес. Той се беше върнал в Единбург с мъжете от Лалиброх, но бе избегнал затвора заради френското си поданство и беше преживявал някак благодарение на обичайния си занаят. Открих го да се върти около затвора, където носеше храна на другарите си.

— Вземи тези пари — казах му и му подадох кесията — и намери Мърто. Кажи му да купи одеяла и да ги занесе на надзирателя в Тулбут. Той вече е подкупен, но да запази няколко шилинга за него, за всеки случай.

— Но, мадам — възрази той, — обещах на милорд да не ви оставям сама…

— Милорд не е тук — отрязах го аз. — Върви, Фъргъс.

Той погледна първо мен, после Мери, явно реши, че не е голяма заплаха за мен, и си тръгна, като свиваше рамене и мърмореше на френски относно упоритостта на жените.