В капана на времето [bg]

Обикалях всички вождове и благородници, които бяха още в Единбург — а те не бяха много, — с надеждата да помогнат на Джейми, ако посещението му в Стърлинг се провалеше. Не мислех, че ще стане така, но реших да взема мерки.

Освен всичко това посещавах и Алекс Рандал веднъж на ден. Опитвах се да е сутрин, за да не преча на срещите му с Мери. Той спеше малко и неспокойно; затова все беше изморен и сутрин дремеше и не искаше да говори, но винаги се усмихваше при появата ми. Аз му давах смес от мента и лавандула с няколко капки сироп от мак и това обикновено му помагаше да поспи няколко часа, за да е по-бодър, когато Мери дойде следобеда.

Освен мен и Мери като че ли никой друг не го посещаваше. Затова се изненадах, когато една сутрин се качих до стаята му и чух гласове зад вратата.

Почуках веднъж, както се бяхме разбрали, и влязох. Джонатан Рандал седеше до леглото на брат си облечен с капитанска униформа в червено и бежово. Стана при появата ми и се поклони със студено изражение.

— Мадам.

— Капитане. — Стояхме смутени в центъра на стаята и се взирахме един в друг, никой не искаше да продължи.

— Джони — рече дрезгаво Алекс някак настоятелно и брат му сви подразнено рамене.

— Брат ми ме повика, за да ви предам информация — рече капитанът през стиснати устни. Тази сутрин не носеше перука, тъмната коса беше вързана на тила и приликата с брат му бе поразяваща. Алекс, блед и крехък, приличаше на призрака на Джонатан.

— Вие и господин Фрейзър бяхте много добри с Мери — каза Алекс, като се извърна настрани, за да ме вижда. — Както и с мен. Аз… знам за уговорката на брат ми с вас — бузите му леко порозовяха, — но знам и какво вие и съпругът ви сторихте за Мери… в Париж. — Облиза устни, които бяха сухи и напукани от топлината в стаята. — Мисля, че трябва да чуете новините, които Джони е научил в Замъка вчера.

Джак Рандал ме погледна с неприязън, но удържа на думата си.

— Хоули поема командването от Коуп, както ви казах, че може да стане — рече той. — Хоули има някаква дарба за водач и хората му се доваряват сляпо. Дали това ще свърши повече работа от оръдията на Коуп… — Сви рамене нетърпеливо. — Така или иначе генерал Хоули тръгна на север, за да превземе замъка Стърлинг.

— Така ли? А знаете ли колко голяма е войската му?

Рандал кимна рязко.

— Осем хиляди пешаци и хиляда и триста кавалеристи. Освен това очаква пристигането на шест хиляди есенци. — Смръщи се замислен. — Чух, че вождът на клана Кембъл изпраща хиляда мъже в негова подкрепа, но не знам дали е истина. Шотландците са непредсказуеми.

— Разбирам. — Това беше сериозно; армията на планинците към момента наброяваше шест хиляди и седемстотин мъже. Можеха да устоят срещу Хоули, но без очакваните подкрепления. Беше лудост да чакат, докато дойдат есенците и хората на Кембъл, да не говорим, че бойните умения на планинците бяха по-скоро в нападение, отколкото в защита. Тези новини трябваше веднага да стигнат до лорд Джордж Мъри.