Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
— Лейди Джейн! — извика сър Пит, като се изправи. — Такъв ли език…
— Сър Пит, аз съм ви била вярна и предана съпруга — продължи безстрашно лейди Джейн. — Пазила съм брачната си клетва тъй, както я дадох пред бога, и съм била послушна и добра, както подобава на една съпруга. Но справедливото послушание има своите граници и аз заявявам, че няма да позволя на тази… тази жена да влезе още веднъж в къщата ми. Ако тя стори това, аз и децата ми ще си излезем. Тя не е достойна да стои в една стая с християни. Вие… вие, сър, трябва да избирате между нея и мене. — И с тези думи милейди излезе бързо от стаята, разтреперана от собствената си смелост, като остави Ребека и сър Пит не малко удивени от нея.
А що се отнася до Беки, тя не се засегна; нещо повече — това дори я зарадва.
— Всичко е заради диамантеното украшение, което ми подарихте — каза тя на сър Пит, като му протегна ръка. И преди да го остави (което, можете да бъдете уверени, лейди Джейн чакаше да види от прозореца на тоалетната си стаичка в горния етаж), баронетът обеща да потърси брат си и да се опита да ги сдобри.
Родън завари някои от младежите на полка да закусват в столовата, като без особена трудност го накараха да вземе и той участие и да похапне от пържените пилешки кълки и газираната вода, с които младежите се подкрепяха. После те поведоха разговор, подхождащ на деня и на годините им: за предстоящия бой на гълъби в Батърси, за мадмоазел Ариана от френската опера и за това кой я бе напуснал и как сега тя се утешаваше с Пантър Кар; а също и за боксовия мач между Бъчър и Любимеца. Младият Тандимън, седемнадесетгодишен герой, който правеше голямо усилие да си пусне мустаци, беше видял борбата и говореше за нея и за състоянието на борците по твърде научен начин. Той бе отвел Бъчър с файтончето си и бе прекарал цялата минала нощ с него. И Тандимън твърдеше, че ако не е имало някаква шмекерия, Бъчър в никакъв случай е нямало да бъде победен и поради това той, разбира се, не възнамерявал да плати изгубения облог. Беше изминала само една година от времето, когато този всезнаещ специалист по бокса все още имаше слабост към бонбоните и ядеше бой в Итън…
И тъй, те разговаряха за танцьорки, мачове, пиене и леки жени, когато Макмърдо слезе в столовата и се присъедини към разговора на младежите и докато свърши с обилната си закуска, повечето от останалите бяха вече приключили с яденето. Младият лорд Варинас пушеше огромна лула, капитан Хюджъс бе зает с пурата си, а буйният младок Тандимън, с малкото куче между краката си, хвърляше най-унесено зарове с капитан Дюсис (той винаги играеше на нещо); а Мак и Родън се запътиха към клуба, като, разбира се, нито един от двамата не намекна за работата, която го занимаваше. От друга страна, и двамата взеха най-живо участие в разговора. Защо трябваше да го прекъснат? Пируването, пиенето, сквернословието, смехът си продължават заедно с всичко друго, което се случва в Панаира на суетата. Хората излизаха на тълпи от черква, когато Родън и приятелят му минаха по Сент Джеймс Стрийт и влязоха в клуба си.
Обичайните посетители, които обикновено стоят зяпнали и ухилени пред големия преден прозорец на клуба, още не бяха заели поста си — читалнята беше почти празна. Там се намираше един човек, когото Родън не познаваше; друг, на когото дължеше малко пари от карти и с когото следователно не искаше да се срещне; трети, пред масата, четеше неделния вестник «Роялист» (известен със слабостта си към скандалните истории и с привързаността си към черквата и краля) и като погледна към Кроли с известно любопитство, каза:
— Кроли, поздравявам ви.
— Какво искате да кажете? — запита полковникът.
— Писано е във вестник «Обзървър», а също и в «Роялист» — каза мистър Смит.
— Какво? — извика Родън, като се изчерви силно. Той си помисли, че случката с лорд Стейн се е вече появила във вестниците. Смит го погледна усмихнато, като се чудеше на вълнението, с което полковникът взе вестника и разтреперано го зачете.
Мистър Смит и мистър Браун (джентълменът, на когото Родън дължеше пари от карти) бяха разговаряли за полковника точно преди той да влезе.
— Дошло му е твърде навреме — каза Смит. — Сигурен съм, че Кроли няма ни един шилинг в джоба си.
— Вятърът, който е задухал, е благоприятен за всички — каза мистър Браун. — Той не може да замине, преди да ми изплати дълга си.
— Каква е заплатата? — запита Смит.