Панаир на суетата (роман без герой)

Той се изчерви и се отдръпна от нея с уплаха и ужас.

— Не гледайте така — каза тя. — Аз не съм виновна, Пит, скъпи Пит; едно време вие ми бяхте приятел. Бог ми е свидетел, не съм виновна. Изглеждам такава. Всичко е против мене. И, ох, при това в такъв момент! Тъкмо когато всичките ми надежди щяха да се осъществят — точно когато ни чакаше щастие.

— Вярно ли е това, което виждам във вестника? — запита Пит, като посочи един пасаж, който много го бе учудил.

— Вярно е. Лорд Стейн ми го каза в петък вечерта, на онзи фатален бал. От шест месеца вече му обещават да дадат на Родън служба. Мистър Мартир, министърът на колониите, му казал вчера, че работата е свършена. След това дойде онова нещастно арестуване и ужасната среща подир него. Виновна съм само в това, че вземам прекалено присърце Родъновите работи. Стотици пъти съм приемала насаме лорд Стейн. Признавам, че притежавах пари, за които Родън не знаеше нищо. Не го ли познавате колко е разпилян? Как смеех тогава да му доверя, че ги имам? — И така, тя продължи да разправя една напълно свързана история, която изля в ушите на смаяния си роднина.

Историята беше следната: Беки си призна с най-голяма откровеност, но с дълбоко разкаяние, че като забелязала слабостта на лорд Стейн към нея (при споменаването на което сър Пит се изчерви) и като била сигурна в силата на своята добродетелност, твърдо решила да използува привързаността на знатния велможа за свое собствено добро и за доброто на семейството си.

— Мислех да ви осигуря графска титла, Пит — каза тя (деверът й отново се изчерви). — Приказвали сме за това. Вашите дарби и застъпничеството на лорд Стейн го правеха повече от вероятно, ако това страшно нещастие не беше сложило край на всичките ни надежди. Но аз признавам, че преди всичко целта ми беше да спася милия си съпруг — този, когото обичам въпреки всичките му подозрения и грубости, — да го спася от бедността и разорението, които ни застрашаваха. Виждах слабостта на лорд Стейн към мене — каза тя, свеждайки очи надолу. — Признавам, че правех всичко, което беше по силите ми, да му бъда приятна и доколкото е позволено на една честна жена, да спечеля неговото… неговото уважение. Едва в петък сутринта пристигнала новината за смъртта на губернатора на остров Ковънтри и милордът веднага поискал освободената от него длъжност за милия ми съпруг. Искахме да му направим изненада — той трябваше да види съобщението днес във вестника. Дори след онова ужасно арестуване (като лорд Стейн обеща най-великодушно, че ще уреди дълга му, така че по този начин ми беше попречено да се притека на помощ на мъжа си) милордът се смееше и казваше, че миличкият ми Родън ще се утеши, когато прочете във вестника за назначението си, в затвора, в онази отвратителна къща на съдебния пристав. И тогава… тогава той се прибра у дома. Подозренията му се събудиха; между милорда и моя жесток, жесток Родън избухна сцена и, о, боже мой, какво ще стане сега? Пит, скъпи Пит! Съжалете ме и ни сдобрете! — И докато говореше, тя се хвърли на колене и като избухна в плач, сграбчи ръката на Пит и я целуна горещо.