Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
Глава LV
В която продължаваме със същия въпрос
Беки се съвзе от вцепенението и тревогата, в които събитията от предишната нощ бяха хвърлили неустрашимия й дух, едва когато камбаните на черквите на Кързън Стрийт забиха за следобедната служба. Като стана от леглото, тя започна да дърпа шнура на собствения си звънец, за да повика камериерката си, която я бе оставила преди няколко часа.
Много пъти звъни мисис Родън Кроли, но напразно. И макар последния път да бе дръпнала шнура така буйно, че го бе скъсала, мадмоазел Фифин не се появи — не, въпреки че господарката й, силно раздразнена и с шнура на звънеца в ръка, излезе на площадката, с разпусната по раменете коса, и няколко пъти изкрещя за прислужницата си.
Истината е, че тя бе напуснала къщата преди много часове, като бе сторила това по френски маниер, както казваме в нашата страна. След като събра накитите от столовата, мадмоазел се качи в своята стая, нареди и завърза сандъците си, изтича да повика файтон, свали багажа със собствените си ръце, без да получи помощта на другите слуги, която сигурно биха й отказали, тъй като я мразеха най-искрено и без да се сбогува с никого, напусна къщата на Кързън Стрийт.
Според нея играта в това малко домакинство вече беше свършена. Фифин си отиде с файтон — както знаем, че и други, по-високопоставени личности — нейни съотечественици, са вършили това при подобни обстоятелства. Но понеже беше по-предвидлива или по-щастлива от тях, тя можа да изнесе не само собственото си имущество, но и част от това на господарката си (ако изобщо можеше да се каже, че тази дама имаше някакво имущество) — и не само прибра споменатите вече накити, но и някои рокли, които бе харесала и на които отдавна бе хвърлила око, четири богато позлатени свещника в стил Людовик XIV, шест позлатени албума, златна емайлирана емфиена кутийка, принадлежала някога на мадам дю Бари, една прекрасна малка мастилничка със седефена преса за попивателна хартия, с които Беки си служеше, когато съчиняваше прелестните си писъмца на розова хартия. Всички тези неща изчезнаха от Кързън Стрийт заедно с мадмоазел Фифин — както и всички сребърни прибори, сложени на масата за малкия festin [95], който Родън бе прекъснал. Мадмоазел не взе порцелановия сервиз, тъй като той беше доста тежък. По същата причина навярно остави и машите, огледалата над камината и пианото от полисадрово дърво.
Една дама, твърде прилична на нея, впоследствие държеше шивашко ателие на Рю дю Елдер в Париж, където живееше доста нашироко и се радваше на покровителството на лорд Стейн. Тази личност винаги приказваше за Англия като за най-коварната страна в света и заявяваше на младите си помощнички, че била affreu se ment vole от туземците на този остров. Безсъмнено, съчувствие към бедите й бе накарало лорд Стейн да проявява такава любезност към мадам де Сент Амарант. Нека преуспява, тъй както заслужава — тя вече няма да фигурира в нашето описание на Панаира на суетата.
Като чу долу шум и врява, възмутена от дързостта на слугите, които не отговаряха на повикванията й, мисис Кроли хвърли отгоре си своята сутрешна роба и слезе величествено в приемната, откъдето се чуваше шумът.
Там беше готвачката, с изчернено лице, седнала на красивия диван до мисис Реглс, и я черпеше с ликьор. Момчето с лъскавите копчета, което разнасяше розовите писъмца на Беки и скачаше така пъргаво от малкия й екипаж, сега бе заето да потопява пръстите си в една чиния с каймак. Лакеят говореше с Реглс, по чието лице се четеше смайване и тревога — и при все че вратата беше отворена и Беки изкрещя десетина пъти само на няколко крачки от тях, нито един от слугите не се отзова на виковете й.
— Хайде, мисис Реглс, пийнете си мъничко — подканваше готвачката, когато Беки влезе с развяна около тялото й бяла кашмирена роба.
— Симсън! Тротър! — крещеше яростно господарката на къщата. — Как смеете да стоите там, когато чувате, че ви викам? Как смеете да седите в мое присъствие? Къде е камериерката ми?
Момчето извади пръсти от устата си, обхванато от мигновена уплаха. Готвачката взе чашката с ликьора и впери поглед в Беки, докато изпразваше съдържанието й. Питието, изглежда, вдъхна смелост на омразната бунтовничка.
— Вашият диван, а! — каза тя. — Аз съм седнала на дивана на мисис Реглс. Мисис Реглс, да не сте се помръднали. Аз седя на дивана на мистър и мисис Реглс, който те са купили с честно спечелени пари и за който при това са платили доста скъпо. И ми се струва, че ако седя тук, докато си получа заплата, това ще продължи доста дългичко, мисис Реглс; но въпреки това ще си седя — ха, ха! — с тези думи тя си наля от питието и го изпи с още по-насмешлив и отвратителен вид.
95
празник.