Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
— И все пак може да е невинна — каза той. — Сама твърди това. Сто пъти по-рано Стейн е оставал насаме с нея вкъщи.
— Може да е така — отвърна тъжно Родън, — но този път работата не ми изглежда толкова безобидна. — И той показа на капитана банкнотата от хиляда лири, която бе намерил в портфейла на Беки. — Ето какво й е дал той, Мак, и тя не ми го е съобщила. При наличността на тези пари вкъщи тя отказа да ме подкрепи, когато бях затворен. Капитанът не можеше да не признае, че това скриване на парите хвърля много грозна светлина върху всичко.
Докато се съвещаваха какво трябва да направят, Родън изпрати прислужника на капитан Макмърдо на Кързън Стрийт с нареждане до слугите там да му дадат една чанта с дрехи, от които полковникът имаше голяма нужда. И докато човека го нямаше, с голямо усилие и с помощта на Джонсъновия речник, който много им послужи, Родън и неговият секундант съчиниха писмо, което Макмърдо трябваше да изпрати на лорд Стейн. В него се казваше, че капитан Макмърдо има чест да се обърне към маркиз Стейн от името на полковник Родън Кроли и се заявяваше най-любезно, че е овластен от полковника да направи необходимите нареждания за срещата, която той не се съмнява, че негово сиятелство ще поиска и която става неизбежна поради случилото се предишната нощ. Капитан Макмърдо умоляваше лорд Стейн, с възможно най-голяма учтивост, да определи някой свой приятел, който да влезе във връзка с него (капитан М.), и изразяваше желание срещата да стане колкото е възможно по-скоро. В послепис капитанът заявяваше, че държи на разположение банкнота, възлизаща на доста голяма сума, за която полковникът има основание да предполага, че е собственост на маркиз Стейн. И той се чувствува длъжен, заради полковника, да предаде банкнотата на собственика й.
Докато съчиняваха това писмо, прислужникът на капитана се върна от поръчението си на Кързън Стрийт, но без чантата и куфара, за които го бяха изпратили. Лицето му имаше доста особен и озадачен изглед.
— Не искат да ги дадат — каза слугата. — Вкъщи всичко беше надолу с главата. Хазаинът дошъл и се установил там като собственик. Слугите пееха в приемната. Те казаха… казаха, че вие, господин полковник, сте си отишли и сте задигнали сребърните прибори — прибави слугата след кратко мълчание. — Една от прислужниците вече е избягала. А Симсън, който вдигаше голям шум и се беше напил, каза, че нищо нямало да излезе от къщата, докато не получел заплатата си.
Описанието на тази малка революция в Мейфеър смая двамата приятели и придаде малко веселост на иначе доста тъжния разговор. Те се разсмяха на неудобното положение, в което бе изпаднал Родън.
— Радвам се, че малкият не е вкъщи — каза той, като хапеше ноктите си. — Ти си го спомняш, нали, Мак, когато го учехме да язди? Ех, как стройно седеше на коня, нали?
— Да, великолепен беше, момчето ми — каза добродушният капитан.
В този момент малкият Родън, едно от петдесетте облечени в тоги момчета, седеше в параклиса на лицея Уайтфрайърс, като мислеше не за проповедта, а за това как следната неделя ще си отиде вкъщи, когато баща му непременно ще му даде пари и може би ще го заведе на театър.
— Той е чудесно дете — продължи бащата, като продължаваше да размишлява за сина си. — Слушай какво, Мак, ако се случи нещо лошо… ако падна… бих желал да отидеш да го видиш, знаеш; и да му кажеш, че много съм го обичал, и тъй нататък. И… виж… приятелю… дай му тези златни копчета за ръкавели — те са едничкото нещо, което притежавам. — Той покри лице с черните си ръце, върху които се търкаляха сълзи и правеха бели пътечки. Мистър Макмърдо също свали копринената си нощна шапка и потърка с нея очите си.
— Слез долу и поръчай закуска — каза той на прислужника си с висок, весел глас. — Какво ще вземеш, Кроли? Хайде, да кажем, пържени бъбреци и една херинга. И виж какво Клей, приготви дрехи за полковника. Родън момчето ми, ръстът ни винаги е бил почти еднакъв, а и двамата вече не яздим така леко, както когато постъпихме в казармата. — С тези думи и като остави полковника да се преоблече, Макмърдо се обърна към стената и продължи да преглежда вестника, докато приятелят му завърши тоалета си и стана време и той да се залови със своя.
И понеже щеше да се срещне с лорд, капитан Макмърдо се натъкми особено грижливо. Напомади така мустаците си, че те светнаха, и си сложи стегната вратовръзка и спретнат велурен жакет. Всички млади офицери от столовата, където Кроли бе изпреварил приятеля си, похвалиха Мак за външния му вид и го запитаха, да не би да е решил да се жени.