Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
Капитан Макмърдо, ветеран от Ватерло, ползуващ се с голяма обич от страна на своя полк, където само липсата на пари му пречеше да заеме по-висок пост, се излежаваше спокойно в леглото си. Той бе прекарал предишната нощ на една доста буйна вечеря, давана от почитаемия капитан Синкбар, в неговата къща на Бромптън Скуеър, в чест на неколцина младежи от полка, на няколко дами от балета и на стария Мак, който се чувствуваше като у дома си с хора от всички възрасти и с всякакво положение и дружеше с генерали, дресьори на кучета, оперни балерини, боксьори — с една дума, с всякакъв вид хора. Сега почиваше след нощните забавления и тъй като не беше дежурен, той се намираше в леглото.
По стените на стаята му бяха окачени картини с боксьорски, спортни и балетни сцени, подарявани му от неговите колеги при оттеглянето им от военната кариера, когато се оженваха и започваха тих и спокоен живот. И тъй като сега беше на около петдесет години, двадесет и четири от които бе прекарал в казармата, той беше събрал същински музей. Мак беше един от най-добрите стрелци в Англия и макар да беше пълен, минаваше също и за един от най-добрите ездачи; нещо повече — той и Кроли си съперничеха, когато последният служеше във войската. И тъй, накратко, мистър Макмърдо лежеше в леглото си и четеше във вестника описанието на същия онзи мач между любимеца на Тътбъри и Баркинг Бъчър, за когото споменахме и по-рано. Той имаше малка, ниско избръсната сива глава с копринена нощна шапчица, червени лице и нос и големи боядисани мустаци.
Когато Родън каза на капитана, че има нужда от приятел, той веднага разбра какъв приятелски дълг го призоваваха да изпълни. Неведнъж бе правил подобни услуги на познатите си, действувайки с най-голямо благоразумие и такт. Негово кралско височество — покойният и твърде много оплакван главнокомандуващ, приживе бе показвал по този повод голямо уважение към Макмърдо; и въобще той беше опората, към която прибягваха нуждаещите се от секунданти джентълмени.
— Кроли, моето момче, за какво е спорът? Запита старият боец. — Нали вече не се занимаваш с хазарт, както по времето, когато застреляхме капитан Маркър?
— Отнася се за… за жена ми — отвърна Кроли, като сведе надолу очи и се изчерви силно.
Другият подсвирна.
— Винаги съм казвал, че тя ще те зареже — започна той. И наистина в полка и в клубовете хората се обзалагаха относно вероятната съдба на полковника — така несериозно гледаха на характера на жена му неговите другари и светът изобщо. Но като видя свирепия поглед, с който Родън посрещна мнението му, капитан Макмърдо не счете за разумно да продължи на тази тема.
— Няма ли начин да се излезе от тази работа, стари приятелю? — продължи със сериозен глас капитанът. — Само за някакво подозрение ли се отнася, или… или, какво изобщо е станало? Някакви писма? Не можеш ли да потулиш случилото се? Най-добре е да се мълчи за такова нещо, ако можеш да се сдържиш. «Та чак сега ли я е уловил?» — мислеше си капитанът и си спомни стотици разговори в полковата столова, в които репутацията на мисис Кроли бе разкъсвана на парченца.
— Има само един начин за разрешение — отвърна Родън — и за един от нас има също само един-единствен изход. Нали разбираш, Мак? Поискаха да се отърват от мене; арестуваха ме; намерих ги заедно сами. Казах му, че е лъжец и страхливец, съборих го и го напердаших.
— Така му се пада — каза Макмърдо. — Кой е той?
Родън каза, че човекът е лорд Стейн.
— Я виж ти! Маркиз! Казват, че той… впрочем, че ти…
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — изрева Родън. — Нима си чул някой да хвърля подозрения върху жена ми и не си ме предупредил, Мак?
— Хората са склонни да съдят много строго, момчето ми — отвърна другият. — Имаше ли смисъл да ти казвам какво са разправяли някакви глупаци?
— Не си постъпил приятелски, Мак — каза Родън, силно развълнуван. И като покри лице с ръцете си, той тъй се затресе от вълнение, че видът му накара коравия стар офицер да потръпне от съчувствие.
— Дръж се, момчето ми — каза той. — Благородник или не, ние ще му пратим куршум в тялото, дявол да го вземе. А пък що се отнася до жените, всички са такива.
— Ти не знаеш колко я обичах — каза Родън, едва разбираемо. — Пусто да остане, следвах я като паж. Отказах се от всичко заради нея. Сега съм просяк, защото се ожених за нея. Бог ми е свидетел, залагал съм и собствения си часовник, за да й взема каквото е пожелавала — а тя… тя си събирала скришом пари през всичкото време и й се досвидяло да даде сто лири, за да ме освободи от затвора. — А след това, ядосано и несвързано, сведен под тежестта на вълнение, каквото приятелят му никога по-рано не бе виждал у него, той разкри на Макмърдо подробностите на случилото се. Съветникът му се хвана за някои отделни положения.