Нож от блянове

Няколко дъски се измъкнаха лесно и те ги струпаха в дъното на мазето, но след това започнаха грижливо да подбират, оглеждаха пър-во да видятг дали нещо няма да се срути, опипваха за пирони, на които можеха да се набодат, стараеха се да не мислят как цялата купчина може да се измести, да заклещи ръка и да я счупи. Чак след това можеха да почнат с дърпането, понякога — две заедно, теглеха все по-силно и по-силно, докато парчето най-сетне поддаде. Работата вървеше бавно, купчината от време на време изскърцваше и леко се накланяше насам или натам. Тогава всички се дръпваха назад и затаяваха дъх. Не продължаваха, преди да се уверят, че бъркотията от греди няма да рухне. Работата се превърна в центъра на целия им свят. Веднъж на Файле й се стори, че чува вълчи вой. Вълците обикновено я караха да мисли за Перин, но не и този път. Работата беше всичко.

А после Алиандре издърпа една овъглена дъска и грамадата започна да се мести със стон. Към тях. Затичаха към дъното на мазето и купчината рухна с оглушителен грохот, като вдигна нови облаци пушилка.

Щом спряха да кашлят и пак можеха да виждат през все още неслегналата се прах, ахнаха — почти една четвъртина от мазето беше запълнена. Цялата им работа беше отишла нахалост, но още по-лошото бе, че грамадата опасно се накланяше към тях. Изскърца, хлътна още малко към тях и спря. Всичко подсказваше, че първата дъска, която издърпат, ще накара цялата грамада да се срути върху главите им. Арела захлипа. През дупките се процеждаше слънчева светлина и успяха да видят улицата горе, небето над нея, но нищо, през което можеха да се проврат, дори Ласайл. Файле зърна червения шал на Галина, с който бе отбелязала постройката. Вятърът за миг го разлюля.

Зяпнала в него, тя сграбчи Мейгдин за рамото.

— Искам да се опиташ да накараш този шал да направи нещо по-различно от това, което го кара да прави вятърът.

— И да привлечем внимание? — изхриптя Алиандре. — Най-вероят-но Ще е някой Шайдо.

— По-добре това, отколкото да умрем тук — отвърна Файле, по-грубо, отколкото й се искаше. Тогава нямаше никога повече да види Перин. Ако Севанна я оковеше, поне щеше да е жива и да чака да я спаси. Щеше да я спаси — знаеше го. А тя беше длъжна да опази живи жените, тръгнали с нея. Ако това означаваше плен, така да бъде. — Мейгдин?

— Може цял ден да се опитвам да прегърна Извора и така и да не успея — отвърна с униние слънцекосата жена. Беше отпуснала вяло рамене и гледаше в празното. Лицето й подсказваше, че вижда пред нозете си бездънна пропаст. — А дори и да го прегърна, почти невероятно е да запреда каквото и да било.

Файле пусна рамото й приглади косата й.

— Знам, че е трудно. Е, всъщност не знам. Никога не съм го правила. Но ти си го правила. И можеш да го направиш пак. Животът ни зависи от теб, Мейгдин. Знам, че у теб има сила. Виждала съм го много пъти. Не познаваш поражението. Знам, че можеш да го направиш, и ти също.

Мейгдин бавно изправи гръб и отчаянието се смъкна от лицето и. Може би все още виждаше онази бездна, но и да паднеше, щеше да падне, без да трепне.