Нож от блянове

— Може нещо да се е случило в лагера — каза Мейгдин. Изведнъж лицето й се стегна, а ножът се озова в ръката й — нож с дървена дръжка и нащърбено острие.

Файле кимна замислено. Може би например това, че Дайрейн вече са я намерили. Тя не можеше да каже къде са отишли, но може би познаваше някои от чакащите да ги изпратят гай-шайн. Колко щяха да издържат, като ги подложеха на разпит? Колко щеше да издържи Алвон, ако почнеха да измъчват Терил?

— Все едно, нищо не можем да направим. Галина ще ни изведе.

Все пак щом излязоха от хана, затичаха. Файле не беше единствената, която току поглеждаше през рамо и залиташе. Не знаеше дали да изпита облекчение, или не, когато най-сетне видя гай-шайн, понесли ведра на кобилиците по главната улица. Във всеки случай не спря да подтичва.

Не им се наложи да тичат дълго. След малко миризмата на овъглено дърво почна да се усилва. Южният край на Малден беше в развалини. Свърнаха зад един ъгъл, за да не ги види някой. От мястото, където бяха застанали, до южната стена на около двеста разтега пред тях се редяха коруби със срутени покриви, почернели каменни стени и овъглени греди, с измита от дъжда пепел. На места не бяха останали Дори и най-дебелите греди. Само в отсамния край на улицата бяха останали що-годе цели сгради. Тук пожарът, развихрил се, след като Шайдо бяха завзели града, най-сетне беше спрян. Няколко постройки бяха със срутени покриви, макар че долните катове бяха непокътнати, а два пъти повече представляваха килнати на една страна купчини печенели греди и полуизгорели дъски, стърчащи от срутеното. — Тук — каза Мейгдин и посочи на изток. Там вятърът развяваше дълга червена лента. Беше вързана на една къща, готова всеки миг да се срути. Приближиха се бавно до нея и оставиха кошовете на калдъ-ръма. Червената ивица се люшна отново. — Защо ще иска да се срещаме тук? — измърмори Алиандре. — Това може да ни погребе само ако кихне някоя. — И се потърка по носа, сякаш всеки миг наистина щеше да кихне.

— Съвсем здрава си е. Проверих — чу се гласът на Галина и Файле рязко извърна глава. Галина крачеше към тях, явно излязла от една от здравите постройки на северната страна на улицата. След като толкова дълго беше носила колана и гердана от злато с огнекапки, без тях изглеждаше непривично. Още си беше облечена в белите копринени роби, но липсата на накитите бе убедителна. Галина не можеше да обърне истината нагоре с краката. Тръгваше днес.

— И защо не в някоя от здравите сгради? — попита Файле. — Защо тук?

— Защото не искам никой да види, че е в ръцете ми — отвърна Галина и продължи към къщата. — Защото никоя няма да надникне в тази развалина. Защото аз казвам така. — Пристъпи през някогашния праг, наведе се под тежката овъглена таванска греда, надвиснала над отвора, и веднага зави надясно и заслиза по някакви стъпала. — Не се мотайте.