Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
— Бяла сграда. Ще запаля лампата над вратата. Ще може ли да дойде веднага?
— Да, мисля, че няма да има проблем. Близо е до болницата. Ще им позвъня веднага.
Робърт се върна при доктора, взе ръката му и напипа пулса. Стори му се, че лъскавите сини очи на доктора гледат право в него.
— Доктор Нот? — За момент докторът сякаш искаше да каже нещо, но лицето му остана неподвижно.
На вратата се почука.
Робърт отиде да отвори.
— А! — Пред него стояха възпълна жена на около петдесет години и мъж на приблизително същата възраст. — Стори ни се, че чухме изстрел.
— Да, заповядайте. — Робърт им направи път. — Докторът е ранен. Мисля, че е само… В безсъзнание е.
— Доктор Нот! — ахна жената, втурна се към доктора и спря. Погледна мъжа си. — О, Джордж!
— Сам ли се застреля, или… Къде е ранен? — попита мъжът.
Робърт му разказа какво се бе случило и го успокои, че преди малко е повикал лекар.
— Вие приятел ли сте му? — попита мъжът и присви очи. — Чакайте, вие не сте ли…
— Робърт Форестър — каза Робърт.
Жената го погледна с отворена уста.
— Маниакът!
— Прочетохме във вестниците, че снощи докторът ви е оказал медицинска помощ — каза мъжът.
— Да, точно така. — Мъжът и жената като че ли направиха няколко крачки назад, жената в посока към вратата.
Робърт погледна доктора, който не беше помръднал.
— Да останем тук, докато дойде лекар, Ирма. Искам да разбера какво е състоянието му.
— Добре, Джордж.
Никой не седна. Никой не каза нищо за около — както се стори на Робърт — три или четири минути. Робърт отново напипа пулса на доктора. Отворените му очи го обезсърчаваха. Сега му се струваше, че го гледат с укор и са безжизнени, само че докторът беше жив, защото сърцето му продължаваше да бие. Вие сте първият, сякаш казваха очите му. Робърт чуваше гласа на доктора: „Не можете да си представите колко ми е приятно, че сте тук… Вие сте първият човек, който ми идва на гости…“ Робърт премигна и погледна двамата, които стояха пред него.
Мъжът, наречен Джордж, пушеше цигара, която държеше стисната здраво между пръстите си. Хвърляше предизвикателни и презрителни погледи към Робърт, сякаш искаше да му каже, че той за разлика от Робърт има пълното право да бъде в тази къща. След това седна на един тапициран стол и каза:
— Седни, Ирма.
— Не, така ми е добре, Джордж.
Мъжът дръпна от цигарата си и попита:
— Обадихте ли се и на полицията?
— Не — каза Робърт, — още не.
— А защо?
Робърт пое дълбоко въздух.
— Реших, че е по-важно първо да повикам лекар.
Мъжът се вторачи в него.
— Кой стреля? — попита студено той.
Робърт отвърна спокойно на погледа му. Струваше му се смешно, че мъжът продължава да седи с гръб към прозореца, смешно, че досега не е попитал откъде се е стреляло.
— Не знам — отговори Робърт. — Може би същият човек, които стреля снощи срещу мен.
— Раниха ли ви?
— Да, в ръката. — Ръкавите на Робърт бяха спуснати и превръзката не се виждаше. Изпитваше силна неприязън към мъжа и жената и имаше желание да ги изгони.
— Не мислите ли, че трябва да се обадите на полицията? — попита мъжът, сякаш беше убеден, че Робърт нарочно не иска да им се обади, и тонът му беше толкова свадлив, че дори и жена му го смъмри.
— Джордж! — каза с укор тя. Въпреки това, когато поглеждаше към Робърт, в очите й имаше страх, какъвто не се забелязваше в очите на мъжа й.
— А защо не им се обадите вие? — попита го Робърт. — Според мен ще има по-добър ефект.
— По-добър ли? — попита мъжът с нападателен тон.
— По-бърз — отговори Робърт.
Мъжът погледна към жена си, след това отиде до телефона.
Отново се почука на вратата. Този път бяха лекарят и една жена, която каза, че живеела отсреща. Докато гледаше какво прави лекарят, Робърт отговаряше на въпросите на съседката. Лекарят разкопча ризата на доктор Нот и прислуша сърцето му. Робърт забеляза, че почти не обърна внимание на раната на тила. След това свали сакото на доктор Нот, повдигна ръкава на ризата и му би инжекция.
— Трябва да отиде в болница — обърна се той към Ирма.
Ирма беше застанала близо до него.
— Да, докторе, ще се погрижим.
— С линейка — добави докторът на себе си и тръгна към телефона.
Робърт се приближи.
— Как е той, докторе?
— Кома. Не знам как е със сърцето, това е лошото. Не ми се стори много здраво. — Огледа се с раздразнение. — Това е рана от куршум. Полицията защо не е тук?