Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
твърде висок — но най-сетне се разбраха някак. Рандъл го закрепи на предното стъкло, като
го подпря с една обувка на Карла.
Благодарение на Доминик минавахме пост след пост. Рандъл козируваше. Винсън се
наливаше и го играеше журналист.
На уличката зад „Амритсар" платих на Доминик и му благодарих за помощта.
— Свястно момче си ти, Лин — усмихна се той, пъхайки парите в джоба си. — Ако те
смятах за кофти тип, щях да те застрелям. До след два часа. Спокойно, ще намерим
момичето ти. Това е Бомбай, йаар. В Бомбай любовта винаги тържествува. Почини си.
Той потегли и боботенето на мотора му напомни на хората зад жалузите и вратите, че
навън има някой храбрец, който поддържа реда.
ШЕЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
ДОМИНИК СИ ТРЪГНА и Рандъл се завтече да отвори вратата на Винсън. Но преди да
успее, откъм уличката се разнесе глас и двамата се заковахме на място.
— Предупредих те! — извика Мадам Жу. — Предупредих те да не припарваш до Кавита
Сингх.
Нейните главорези — близнаците и спецовете по заливане с киселина, изплуваха от
мрака. Тъкмо се готвех да отговоря, Рандъл излезе напред и застана до мен.
— Позволете — каза тихо той.
— Рандъл, остави на мен — отвърнах, като се опитвах да не изпускам от око цялата
опасна петорка. — Мадам Жу редовно дава представления в тази уличка и незнайно как аз
винаги получавам покана.
Тя се засмя, но никой не се засмя заедно с нея.
— Моля ви, оставете ме да говоря — настоя тихо Рандъл. — Отдавна го чакам.
Беше сериозен и аз отстъпих.
— Позволете да ви се представя, мадам — обърна се той към забулената фигура. — Аз
съм Рандал Соарес, един от двамата мъже, които пазят Жената. Ако Жената пострада, аз ще
убия и вас, и всичките ви галеници. Отправям ви последно предупреждение, мадам.
Оставете ни на мира, иначе ще умрете.
Смелчага. На негово място аз нямаше да се впусна в такова красноречие, защото знаех, че специалитетът на мадам Жу е отмъщението, а то се простира и до близките на жертвата.
Надявах се Рандъл да няма роднини, които могат да бъдат изнамерени по името му.
Рандъл беше пъхнал ръка в джоба на якето си. Спецовете по киселината също. Аз
стисках ножовете. Мадам Жу отново заотстъпва заднишком в уличката, докато мракът не я
погълна.
— Рандъл Соарес. — Последната дума тя изсъска като гърмяща змия. — Рандъл Соарес.
Галениците й се скриха в тъмното. Уличката потъна в тишина.
— Свържи се с всеки Соарес, когото познаваш — посъветвах го. — Тази жена е самата
злоба.
— Нямам роднини — отвърна Рандъл. — Аз съм сирак, изоставен при раждането, израснах в сиропиталище, така и не ме осиновиха, докато го напуснах на шестнайсет години.
Мадам Жу не може да навреди на семейството ми, което нямам.
— Наистина ли би ги убил?
— А вие не бихте ли, сър?
— Надявах се да го предотвратя, преди да се е стигнало дотам. Служил ли си във
войската?
— В индийската морска пехота, сър.
— Морски пехотинец, значи? Колко време?
— Шест години, сър.
— Какво стана? — подвикна Винсън от колата.
— Тук на някого му хлопа дъската, сър — отвърна Рандъл, докато му отваряше
вратата. — Едно юмруче хлопа по адовите порти.
— Страхотно е да излезеш на чист въздух! — Винсън се протегна. — Вися в тая кола от
часове! Пич, трябва спешно да се изпикая.
И той прибяга към най-близката стена.
— Винсън, я се дръж културно! — скарах му се. — Издръж, докато се качиш горе. Тук
има паркирани мотоциклети!
Рандъл паркира колата плътно до стената под арката — така че да може да се минава, но
и да се потегли светкавично.
— Никой няма да я докосне — казах, като я заключи. — Ела горе да си изпънеш краката.
— Чудесно, сър.
— Стига си ме съросвал, Рандъл. Не се казвам Сър, а Лин или Шантарам, ако
предпочиташ. Може да ми викаш и „шефе".
— Благодаря, господин Шантарам — усмихна се той и в очите му засияха залезите на
Гоа.
— Мога ли някъде да се изпикая? — попита Винсън, когото едвам го свърташе.
С Рандъл го помъкнахме нагоре по стълбите и аз тропнах на вратата.
— Джасвант, отвори!
— Каква е паролата? — подвикна отвътре Джасвант.
— Отваряй шибаната врата, копеле — отвърнах, като крепях Винсън.
— Лин! Какво искаш? — попита Джасвант отвътре.