Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
форсираха двигателите.
„Стана пожар — мислех си аз. — Загинаха хора. Назир загина. Части от града са
блокирани." Но той беше щастлив. Бе победител. Не можех да му го отнема.
— Приятно прекарване, Навин. Ще се видим след ден-два.
— Иска ли питане.
Той форсира мотора си.
— Вижте го непоканения! — обади се Кавита, когато Навин се приготви да тръгва. —
Каква ли гадост таиш в себе си, та на един купон да не те поканят?
Навин даде газ и отпраши, а след него и компанията. Когато Бенисия потегли с рев, Карла разпери ръце. Не се отказвай от мен.
Бях обгорен, изподран, пребит, целият в пепел и сам с мъртвите сред един град пред
блокиране. Не смей да се отказваш от мен.
ШЕЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
ВЪРНАХ СЕ В „АМРИТСАР" и се изкачих бавно по стълбите, стъпало по стъпало.
Тялото ми натежаваше над волята.
— Прав беше, Джасвант — подхвърлих на минаване край бюрото му на път за моята
стая. — Трябва да се изкъпя.
— Казах ти аз! А сега няма топла вода и целият град е откачил, тъй че така ти се пада, баба, и лека нощ, да спиш в кош.
Седнах на писалището, отворих бележника си и записах всичките си чувства и картини
от тази нощ. Пепелта по дланта и китката ми зацапа страниците. Лявата ми ръка, с която
притисках отворен бележника, остави пръстови отпечатъци върху него — контрастни и
добре очертани, докато дясната ми ръка описваше сцената на престъплението.
Черни мастилени пламъци лумнаха по хартията. Пламъци, отразени в окото на полицай, пламъци, отразени в хромираното синьо на стена от велосипеди, неонови пламъци от
мотоциклетни газове и стоманени ритници, избиващи метежни искри във водовъртежа на
праведната мъст.
Когато не можех да пиша повече, хванах една бутилка и влязох под душа като в затвора, с
дрехите.
Пих, после изпрах мръсните си дрехи, смъквайки ги една по една като листа, пак пих и
измих още по-мръсното си тяло, кожата си, възпалена от мириса на страха и неговия
двуяйчен близнак — животинския страх.
Застреляха ги. Убиха ги. Изгориха ги. Мъртви са.
Чист, сух и гол дръпнах пердетата и забраних на деня да идва, завъртях всички
ключалки, извадих оръжия и ги наредих из стаята там, където ми се струваше, че може да ми
потрябват, пуснах музика на скапаната си уредба, благодарих й и закрачих насам-натам.
Когато лежиш достатъчно дълго в килия, се научаваш да я измерваш с крачки, защото
краченето смълчава онзи вътрешен глас, който те зове към бягство.
Не смей да се отказваш от мен.
Крачех. Пак пих. Музиката гръмна или може би просто зазвуча по-силно. Бях яхнал
вълната на Боб Марли и тя ме носеше към по-светъл бряг. Прииска ми се да погледам
усмивката на Карла и осъзнах, че нямам нейна снимка.
Претърсих навсякъде — без успех, затова реших, че един джойнт ще ми дойде добре.
Покрай джойнта намерих куп интересни неща, които не знаех, че притежавам —
включително един дружелюбен щурец, който не пееше, затова го преместих на балкона — но
снимка на Карла нямаше.
Тревата започваше да ме хваща и първото, което записах в бележника си след
безплодното търсене, беше въпрос:
Истинска ли е Карла?
И много други неща написах. Декламирах поезия. „Когато в спор със мрачната
съдба…" — подзех и тъкмо стигнах до „да се сменя веднага съм готов със друг…" [101], когато
някой друг задумка по вратата.
Продължих своя боен танц за мъртвите, думкането престана, барабанният ритъм на
музиката ме замята из стаята и отново можех да пиша.
Изпълних цели страници с бележки за Назир. Любимите заминали хора никога не
напускат сърцето, но техните живи картини бледнеят, отмивани от реката на паметта. Исках
да опиша Назир, преди това да се случи. Исках да опиша тези очи, тъй често подобни на очи
на животно, дебнещо животно, непознаваемо и способно на всичко — тези планински очи, родени там, отдето се вижда най-високият връх на света, тъй рядко просветвали като лампи в
пещерата на нежността.
Описвах хумора, скрит в проломите на неговите гримаси. Описвах сянката, неизменно
покрила лицето му, независимо колко е светло — сякаш краят сред пепелта бе запечатан
върху лицето му още в самото начало.
Описвах ръцете му — лапи на комодски варан, белязани до живот от черната пръст на