Зимата на света [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-50-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Зимата на света [bg]». Краткое содержание книги:
— Съжалявам.
Един от присъстващите се прокашля и заговори на достатъчно висок глас, та всички да го чуят. Съобщи, че е председател на съда и после прочете смъртната присъда.
Надзирателите отведоха Лили до дървената маса.
Дадоха й да легне по своя воля, обаче тя направи крачка назад и се наложи да я вдигнат със сила. Тя не се съпротивляваше. Положиха я по лице и я завързаха.
Капеланът подхвана молитва.
Лили проговори.
— Не, не — рече тя, без да повишава глас. — Не, моля ви, пуснете ме. Пуснете ме. Тонът й беше разумен, сякаш просто молеше някого за услуга. Мъжът с цилиндъра погледна председателя на съда, който поклати глава и каза:
— Още не. Молитвата не е свършила.
Тогава гласът на Лили се извиси и стана настойчив.
— Не искам да умра! Боя се да умра! Не ми причинявайте това, моля ви! Екзекуторът отново погледна председателя. Онзи не му обърна внимание. Маке изучаваше Вернер. Младежът видимо се чувстваше зле, но това важеше и за всички останали в помещението. Проверката не вършеше работа. Реакцията на Вернер показваше просто, че е чувствителен, но не и че е предател. Може би Маке трябваше да измисли нещо друго.
Лили започна да вика.
Дори Маке загуби търпение.
Пасторът претупа молитвата.
Когато рече „Амин“, Лили млъкна, сякаш разбираше, че всичко е свършило.
Председателят на съда кимна.
Екзекуторът помести някакъв лост и острието падна.
Със съскане сряза бледата шия на Лили. Остриганата й глава падна и рукна кръв. Главата се търкули в кошницата и силното тупване като че отекна в помещението. Маке си задаваше абсурдния въпрос дали главата усеща болка.
III
Карла се натъкна на полковник Бек в коридора в болницата. Бек беше в униформа. Когато го погледна, Карла внезапно изпита страх. След като го изписаха, тя всеки ден живееше с уплахата че той я е предал и от Гестапо вече идват да я приберат.
Бек обаче с усмивка обясни:
— Идвам на преглед при доктор Ернст.
И това ли беше всичко? Забравил ли беше за техния разговор? Преструваше ли се, че е забравил? Дали навън не чакаше черният мерцедес на Гестапо?
Бек носеше зелена болнична папка.
В този момент се приближи един от онколозите в бяла престилка. Когато минаваше покрай Бек и Карла, тя лъчезарно се обърна към полковника:
— Как се справяте?
— По-здрав не мога да стана. Никога повече няма да поведа батальона в сражение, обаче мога да водя напълно нормален живот. Само без атлетически изпълнения.
— Радвам се да го чуя.
Край тях продължаваха да минават хора. Карла се опасяваше, че Бек няма да има възможността да й каже нищо насаме.
Той обаче не се притесняваше.
— Само исках да Ви благодаря за любезността и професионализма.
— За нищо.
— Довиждане, сестро.
— Довиждане, господин полковник.
Когато Бек си тръгна, зелената папка остана в ръцете на Карла. Бързо се отправи към сестринската гардеробна. Нямаше никого. Карла здраво запъна вратата с пета, за да не може да се отвори. В болничната папка имаше голям плик от евтината бежова хартия, която се ползваше във всички държавни учреждения. Карла го отвори. Вътре имаше няколко напечатани на машина листа. Карла погледна първия, без да го вади от плика. Заглавието гласеше:
Оперативна заповед №9
Кодово име „Цитадела“
Документът представляваше бойния план за лятната офанзива на източния фронт. Сърцето на Карла запрепуска. Полученото беше чисто злато. Тя трябваше да предаде плика на Фрида. За нещастие, днес бе нейният почивен ден. На Карла й хрумна да излезе веднага, по средата на смяната, и да отиде у приятелката си, но бързо се отказа от идеята. По-добре да се държи нормално, да не привлича внимание. Пъхна плика в чантата, която висеше до палтото й. Зави го със синьо-златното шалче, което винаги носеше, за да крие разни вещи. Остана за малко в гардеробната, за да нормализира дишането си. После се върна в отделението. Постара се да довърши смяната, облече палтото, излезе от болницата и тръгна към спирката. Загледа надрасканото на стената на сграда, разрушена от бомба. Някой отчаян патриот беше написал „Стените може и да се рушат, но не и сърцата ни“. Друг иронично беше довършил с предизборния лозунг на Хитлер от тридесет и трета — „Дайте ми четири години и няма да познаете Германия“.
Карла си купи билет до спирката на зоопарка.
В трамвая се чувстваше като чужденка. Всички пътници бяха добри германци, а тя носеше в чантата си тайна, която щеше да предаде в Москва. Чувството не й харесваше. Никой не я гледаше, ала това само засилваше усещането, че хората умишлено отклоняват очи от нея. Едва дочакваше да предаде плика на Фрида. Спирката беше в края на „Тийргартен“. Сега дърветата в парка изглеждаха ниски в сравнение е огромната кула на противовъздушната артилерия. В Берлин имаше три такива. Тази представляваше бетонен блок с височина над сто стъпки. В ъглите на покрива бяха разположени четири 128-милиметрови противовъздушни оръдия, всяко от които тежеше по двадесет и пет тона. Бетонът беше боядисан в зелено в отчаян опит грамадата да стане по-малко дразнеща за погледа. Колкото и да беше грозна, берлинчани я харесваха. Когато бомбите падаха, грохотът на нейните оръдия уверяваше хората, че някой отвръща на огъня. Все още пренапрегната, Карла тръгна от спирката към дома на Фрида. Беше ранен следобед и вероятно семейство Франк нямаше да е вкъщи — Луди може би във фабриката, а Моника — на гости у приятелка, сигурно майката на Карла. Мотоциклетът на Вернер беше паркиран на алеята.