Зимата на света [bg]

— Точно така — отговори Маке и си погледна часовника. — Няма да ни карат да чакаме дълго. В помещението влязоха още хора. Неколцина кимнаха свойски на Маке. Той тихо заговори на ухото на Вернер: — Правилата изискват присъствието на съдиите, съдебните служители и капелана. Вернер пак преглътна. Маке виждаше, че всичко това не се нрави на младежа. Пък и не това беше целта. Мотивът на Маке да доведе Вернер Франк тук нямаше нищо общо с опитите му да впечатли генерал Дорн. Всъщност Маке се тревожеше за Вернер. Нещо у него не му се струваше както трябва. Франк работеше за генерал Дорн; по това нямаше съмнения. Лейтенантът придружи Дорн при визитата му в главната квартира на Гестапо, след която генералът написа нота, в която подчертаваше колко впечатляващо е берлинското контраразузнаване и споменаваше Маке лично. Седмици след това Маке вървеше, сгряван от зловонната си гордост. Ала той не можеше да забрави как се държа Вернер преди около година, когато бяха на път да заловят един шпионин в изоставена фабрика край Източната гара. Младежът изпадна в паника. Но дали това бе истинска паника? Случайно или не, той предупреди пианиста и онзи успя да се измъкне. Маке не можеше да се отърве от подозрението, че пристъпът на паника бе престорен докато всъщност лейтенант Франк бе отправил хладнокръвно и преднамерено предупреждение към шпионина. На Маке не му достигаше кураж да арестува и да измъчва Вернер. Това можеше да се направи, разбира се, но тогава генералът щеше да вдигне шум и така да се стигне до разпит на самия Маке. Началникът му, суперинтендант Крингелайн, който и без това не го харесваше особено, щеше да иска солидни доказателства срещу Вернер. А Маке не разполагаше с такива.

Но сега истината щеше да се разкрие.

Вратата се отвори отново и двама надзиратели въведоха млада жена на име Лили Маркграф.

Маке чу как Вернер дълбоко си поема дъх.

— Какво има? — попита комисарят.

— Не ми казахте, че ще е момиче.

— Познавате ли я?

— Не.

Маке знаеше, че Лили е на двадесет и две години, въпреки че изглеждаше по-млада. Днес сутринта светлите й коси бяха късо подстригани като на мъж. Тя куцаше и се превиваше сякаш има нараняване в корема. Беше облечена в проста синя рокля от плътна памучна материя с овално деколте, без якичка. Очите й бяха зачервени от плач. Надзирателите я държаха здраво за ръцете и не поемаха никакви рискове. — Тази жена беше разобличена от свой роднина, който намерил укрита в стаята й кодова книга — обясни Маке. — Руският петцифров код.

— Защо върви така?

— Заради разпита. Обаче нищо не измъкнахме от нея.

Лицето на Вернер остана безстрастно.

— Жалко — каза той. — Можеше да ни доведе до други шпиони.

Маке не забеляза признаци за преструвка и отговори:

— Познавала колегата си само като Хайнрих, без фамилно име. Пък той и без това може да се е представил под псевдоним. Установих, че рядко имаме полза от арестуването на жени. Те не знаят достатъчно.

— Поне разполагате с кодовете й.

— Каквото и да струват сега. Редовно сменят ключовата дума, затова все още срещаме трудности да дешифрираме сигналите им.