В капана на времето [bg]

— Никога няма да разберем — казах и се обърнах към нея. — Не знаем. Ние знаем неща, които другите не знаят, но не защо или как. Но си права, това е проклятие. Все пак, ако имаш знание и то може да възпре беда… мислиш ли, че може и да нанесе вреда?

Тя поклати глава.

— Не зная. Ако знаеш, че скоро ще умреш, ще сториш ли нещо? И то добро ли ще е, или ще се опиташ да навредиш на враговете си — вреда, която иначе не би се случила?

— Проклета да съм, ако знам. — Мълчахме известно време и гледахме как суграшицата се превръща в сняг, снежинките се въртяха през резбованите прозорци на стената.

— Понякога знам, че ще стане нещо — каза внезапно Мейзри, — но мога да не го поглеждам. Като онова за господаря; знаех, че има нещо, но успях да не го видя. А когато ме накара да го видя и ми нареди да изрека заклинанието, за да стане по-ясно видението, аз го сторих. — Качулката ѝ се смъкна, когато наклони глава да огледа стената на абатството над нас в охра, бяло и червено, с олющен хоросан между камъните. Черната коса с бели кичури се разля по гърба ѝ.

— Той стоеше там, пред огъня, но беше ден и се виждаше ясно. Един мъж стоеше зад него, неподвижен като дърво, лицето му почернено. Над лицето на господаря падаше сянката на секира.

Говореше съвсем спокойно, но по гърба ми мина тръпка. Тя въздъхна и се обърна към мен.

— Тогава ще му кажа и да прави каквото ще. Нито ще го обрека на смърт, нито ще го спася. Изборът е негов — и Господ да му помага.

Тя се плъзна от гробницата и стъпи върху плочата на лейди Сара.

— Мейзри. — Тя се обърна да ме погледне с черни като сенките между гробниците очи.

— Да?

— Какво виждаш, Мейзри? — попитах и зачаках с отпуснати до тялото ръце.

Тя се вгледа усилено в мен, над мен, под мен, зад мен и встрани. Накрая се усмихна и кимна.

— Нищо не виждам, освен вас, милейди — рече тихо. — Няма нищо друго освен вас.

Обърна се и изчезна по пътечката между дърветата, а аз останах сред завихрените снежинки.

Смърт или спасение. Не бях способна на това, защото нямах друга власт освен знанието си, не умеех да подчинявам хората на волята си, нито да ги възпра да сторят, каквото са решили. Бях само аз.

Изтърсих снега от наметалото си и се обърнах да последвам Мейзри по пътеката, напълно споделяйки нейната горчивина — бях само аз, сама. И това не беше достатъчно.