В капана на времето [bg]

Един следобед, няколко дни след сцената в кабинета, минах през отвор в порутената стена на абатството и внезапно установих, че не съм сама. Високата жена, която бях видяла пред кабинета на Ловат, седеше на червеникава надгробна плоча. Беше се обгърнала с ръце да се стопли, а дългите ѝ крака бяха изпънати като на щъркел.

Понечих да се извърна, но тя ме видя и ми даде знак да се приближа.

— Вие сте лейди Брох Туарах? — В мекия ѝ глас обаче не се усещаше въпросителна интонация.

— Аз съм. А вие сте… Мейзри?

Лека усмивка озари лицето ѝ. То беше много интересно, леко асиметрично като картина на Модилиани, а дългата черна коса, която се спускаше по раменете ѝ, беше опъстрена с бяло, макар че тя ми се струваше още млада. Пророчица, значи? Да, приличаше.

— Да, имам Дарбата — каза тя и усмивката ѝ се разшири.

— И четете мисли?

Засмя се и вятърът, който стенеше между порутените стени, поде смеха ѝ.

— Не, милейди. Но чета по лицата…

— А моето е отворена книга. Знам — отвърнах с примирение.

Постояхме така, взирахме се в калните пръски по камъните и в гъстата трева, избуяла в църковния двор.

— Казват, че сте бяла дама — рече внезапно Мейзри. Усещах, че ме гледа внимателно, но без притеснение.

— Да, така казват.

Тя замълча, просто се взираше в краката си, дълги и елегантни, с вълнени чорапи и кожени сандали. Моите стъпала бяха по-защитени, а вече се сковаваха и реших, че пръстите ѝ трябва да са измръзнали съвсем.

— Какво правите тук? — попитах аз. Абатството беше красиво и спокойно място в хубаво време, но не даваше завет от зимната суграшица.

— Дойдох да помисля. — Усмихна се леко, но изглеждаше задълбочена. За каквото и да мислеше, не беше особено приятно.

— За какво? — попитах и се настаних на надгробната плоча до нея. На камъка имаше избледняло изображение на рицар, който стискаше меча на гърдите си, а дръжката образуваше кръст над сърцето му.

— Искам да знам защо! — избухна тя. Финото ѝ лице пламна от възмущение.

— Какво защо?

— Защо? Защо мога да видя какво ще стане, когато няма как да го променя или спра? Каква полза има от такава дарба? Това не е дарба, това е проклятие, а не съм го заслужила с нищо!

Обърна се и се втренчи яростно в Томас Фрейзър, притихнал под шлема си и стиснал здраво меча с две ръце.

— Може би това е твоето проклятие, стар глупак! Ти и останалите от проклетото ти семейство. Мислила ли сте някога за това? — обърна се внезапно към мен. Веждите се извиха над кафявите очи, в които светеше остър ум.

— Мислила ли сте, че вероятно не нашата съдба ни прави каквито сме? Може би имаме Дарбата или власт само защото това е нужно другиму и няма нищо общо с нас — само дето е наша и трябва ние да страдаме заради нея.

— Не знам — отвърнах бавно. — Да, понякога съм се чудила. Защо аз? Но никога не съм намирала добър отговор. Смятате, че имате Дарбата заради проклятие върху рода Фрейзър — да виждате смъртта им във времето?

— Точно така — съгласи се тя горчиво. Облегна се на саркофага и се вгледа в суграшицата по върха на порутената стена.