20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
Тъй като това беше много вероятно, двамата приятели се върнаха не много спокойни в Париж през вратата Тампл и тръгнаха към площад Роял, където се надяваха да научат нещо за клетите граждани. Но двамата приятели останаха крайно учудени, когато видяха, че те като по-преДи пият и се шегуват на площад Роял заедно с капитана си, докато семействата им навярно ги оплакваха, като чуваха бумтенето на топовете в Шарантон и си мислеха, че те се сражават.
Атос и Арамис запитаха отново Планше, но той не знаеше нищо за д’Артанян. Те поискаха да го вземат със себе си, но той заяви, че не може да напусне поста си без заповед отгоре.
Едва в пет часа те се завърнаха по домовете си, като казваха, че се връщат от бойното поле; всъщност те не бяха изгубвали от погледа си бронзовия кон на ЛуиХIII.
— Гръм и мълния! — каза Планше, когато се върна в магазинчето си. — Направиха ни на пух и прах. Никога няма да се утеша!
XXI. ПЪТЯТ ЗА ПИКАРДИЯ
Атос и Арамис, в пълна безопасност в Париж, знаеха много добре, че се излагат на най-големи опасности, ако излязат от него. Но какво значение имаше опасността за такива хора? При това те чувствуваха, че развръзката на тая втора одисея наближава и че трябва да се направи, както се казва, едно последно усилие.
Впрочем и Париж не беше спокоен; припасите започваха да се изчерпват и ако някой генерал на господин принц дьо Конти имаше нужда да придобие отново влияние, той повдигаше малък смут и след това го потушаваше, което за късо време му даваше предимство над другарите му.
В един такъв смут господин дьо Бофор позволи да се разграби къщата и библиотеката на господин Мазарини, за да даде, казваше той, нещо на клетия народ да глозга.
Атос и Арамис напуснаха Париж след тоя разгром, който стана вечерта на същия ден, когато парижаните претърпяха поражение при Шарантон.
Двамата оставиха Париж в немотия и почти без хляб, треперещ от страх и разкъсван от междуособни ежби. Като парижани и фрондьори, те си въобразяваха, че ще намерят същата немотия, същите опасения, същите интриги в неприятелския лагер. Ето защо останаха силно изненадани, когато на минаване през Сен Дени узнаха, че в Сен Жермен се смеят, пеят и водят весел живот.
Двамата благородници тръгнаха по околни пътища, първо, за да не паднат в ръцете на мазаринистите, пръснати по Ил дьо Франс, и второ, за да избягнат фрондьорите, които държеха Нормандия и които непременно щяха да ги заведат при господин дьо Лонгвил, за да разреши въпроса приятели ли са или врагове. Избягнали тая двойна опасност, те излязоха на пътя от Булон за Абвил и тръгнаха по него, като го претърсваха крачка по крачка.
Но известно време не можаха да попаднат на никаква следа; разпитаха двама-трима съдържатели на странноприемници, без да получат ни най-малко указание, което да разпръсне съмненията им или да насочи търсенията им. И изведнъж в Монтрьой, като пипаше масата, Атос почувствува нещо грапаво Под нежните си пръсти. Той вдигна покривката и прочете на дървото следните йероглифи, издълбани дълбоко с острието на нож:
Порт … — д’Арт … — 2 февруари.
— Чудесно! — каза Атос, като показа надписа на Арамис. — Ние искахме да пренощуваме тук, но вече няма смисъл. Да вървим по-нататък.
Те се качиха отново на конете и препуснаха към Абвил. Там се спряха силно озадачени поради големия брой странноприемници. Невъзможно беше да посетят всичките. Как да отгатнат в коя бяха отседнали двамата им приятели?
— Повярвайте ми, Атос — каза Арамис, — няма смисъл да търсим в Абвил. Ако ние сме затруднени, нашите приятели са били в същото положение. Ако Портос беше сам, той щеше да отседне в най-скъпата странноприемница; и като поискаме да ни я покажат, можем да бъдем сигурни, че ще намерим следа от минаването му. Но д’Артанян е далеч от тия слабости. Колкото и да го уверява Портос, че умира от глад, той ще продължи пътя си, неумолим като съдбата; трябва да го търсим на друго място.
И така те продължиха пътя си, но не попаднаха на никакви следи. Задачата, с която се бяха заели Атос и Арамис, беше крайно тежка и особено крайно неприятна. И ако не ги поддържаше тройният глас на честта, приятелството и благодарността, нашите двама пътници биха се отказали сто пъти да се ровят в праха, да разпитват минувачите, да тълкуват знаците, да се вглеждат в лицата.
Така стигнаха до Перон.
Атос започваше да се отчайва. Тоя благороден и особен човек укоряваше себе си за неизвестността, в която се намираше заедно с Арамис. Навярно те търсеха зле, навярно не разпитваха достатъчно усърдно, не влагаха достатъчно прозорливост в издирванията си. Те бяха готови да се върнат по стъпките си, когато изведнъж, като минаваха през предградието, водещо за градските врати, Атос видя на една бяла стена черна рисунка, наивен детски опит, която представляваше двама лудо препускащи конници; единият от конниците държеше в ръка лист, на който беше написано по испански: