Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
Доктор Нот се върна с чаша вода.
— Какво правите на пода?
Робърт се изправи.
— Реших, че така ще ми е по-удобно да прочета вестниците.
— Ц-ц-ц. — Докторът поклати глава. — Какво да се прави, стара къща. Като се замислиш, няма едно нещо, което да е действително удобно.
Робърт се усмихна и взе от доктора чашата с вода и едно бяло хапче.
— Мисля, че ще го изпия.
— Много добре. Аз ще изляза към три часа. Ако огладнеете, в хладилника има сирене и разни други неща. Ще хапнем нещо по-солидно довечера. — Докторът тръгна към вратата.
— Не искате ли да видите вестниците?
— Да, бих им хвърлил един поглед. Вие свършихте ли с тях?
Робърт ги събра.
— Да. — Подаде ги на доктора. За миг погледите им се срещнаха — докторът го гледаше приветливо и усмихнато, но малката му уста създаваше по-друго впечатление. В израза й имаше нещо напрегнато. Съмнение ли беше това, запита се Робърт, или подозрение? Или следа от собствената му скръб? Или пък просто си въобразяваше, че вижда нещо?
Робърт облече пижамата си, легна и заспа.
Когато се събуди, слънцето светеше право в прозореца му. Беше започнало да залязва. Часовникът му показваше седем без петнадесет. Робърт влезе в банята, изми се и се облече. В коридора дочу шумове от кухнята и подрънкване на лъжица в купа. Робърт не можеше да си представи докторът да готви, въпреки че се бе справил много добре с пържените яйца тази сутрин. Поопипа отново ръката си и я притисна. Почти не почувствува болка. Усети прилив на сила и увереност, затича се надолу по стъпалата, държейки ръката си точно над перилата, и за момент си спомни как тичаше надолу по стълбите в блока на Ники.
Препасал престилка, докторът готвеше.
— Пийнете едно уиски — каза той. — Ако ви се пие, бутилката е там. — Посочи с глава плота до хладилника.
— С удоволствие. А за вас?
— Аз си имам, благодаря. Шери. „Бристъл Крийм“.
Робърт си сипа уиски, след това предложи на доктора да му помогне. Забеляза, че масата в столовата е наредена за двама души. Докторът каза, че нямал нужда от помощ, тъй като вечерята им щяла да бъде съвсем обикновена: пуйка със сос от боровинки, от кулинарния магазин, и макарони със сирене, от камерата на хладилника.
Когато седнаха на масата, докторът извади бутилка испанско шери. Той и жена му много обичали шерито, както и чая. Имал шестнадесет вида китайски чай в кухнята.
— Не можете да си представите колко ми е приятно, че сте тук — каза докторът. Докато вечеряха. Беше разпитал Робърт за работата му и Робърт му бе разказал за книгата с насекомите, която бе привършил наскоро за професор Гумболовски. Трябваше да направи шест или седем рисунки наново, но беше завършил през март.
— Знаете ли, вие сте първият човек, който ми идва на гости след смъртта на жена ми — каза докторът. — Приятелите ми, разбира се, ме канят да излизам с тях, но аз се чувствувам малко неудобно, защото те страшно се стараят. Колкото и да е странно, искаше ми се да поканя старите си приятели на гости, на една хубава вечеря, но се уплаших да не си помислят, че съм полудял, щом като искам да се забавлявам толкова скоро след смъртта на жена ми. Затова не канех гости. Вие сте първият. — Усмихна се доволно, отпи от шерито си и запали малка пура. — А сте съвсем непознат човек. Странно.
Почти същото се случва и след развод, помисли си Робърт. Не можа да отговори нищо, но на доктора това не направи впечатление. „Вие сте първият“ — повтаряше си Робърт. Той, когото съседите му ненавиждаха и искаха да прогонят, който беше виновен за едно самоубийство, който по всяка вероятност беше удавил човек в реката и сега го отричаше. Какво ли всъщност си мислеше докторът за него? И дали изобщо си мислеше нещо, погълнат от собствената си скръб? Не беше ли Робърт един вид дребно развлечение, като телевизионна програма, която докторът беше пуснал, за да се разсее за момент и да забрави, че жена му си е отишла? Сигурно никога нямаше да научи отговорите на тези въпроси — нито тази вечер, нито дори утре или в неделя, когато самоличността на трупа трябваше да стане известна. Струваше му се, че докторът никога не би казал какво мисли, никога не би изразил гласно мнението си, въпреки че без съмнение имаше такова и определено се интересуваше от случая. Интересуваше се достатъчно, за да поиска да види вестниците.
— Играете ли шах? — попита го докторът.