Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Известно време се движехме пак по селски път. Поддържах равномерен ход, минавах край познати места, спомнях си други времена. След още няколко километра стигнах до друг път, по-широк и по-хубав. Завих по него, като се придържах към десния банкет. Температурата продължаваше да пада, но студеният въздух беше приятно свеж и чист. Над хълмовете от лявата ми страна грееше непълна луна. По небето се носеха няколко малки облачета, озарени от тънката луна в мека, призрачна светлина. Почти нямаше вятър — от време на време се поклащаше по някое клонче и толкова. Не след дълго стигнах до серия от дупки на пътя, които ми показаха, че съм съвсем близо.
Завой и още две дупки… Видях камъка край шосето и прочетох върху него адреса си.
Тогава дръпнах юздите и погледнах нагоре по хълма. На алеята имаше кола, а в къщата светеше. Поведох Барабан встрани от пътя, през полето, към една групичка дървета. Завързах го за някаква ела, потупах го по врата и му обещах, че няма да се бавя.
Върнах се на пътя. Не се виждаха никакви коли. Пресякох шосето, тръгнах нагоре към другия край на алеята и минах зад спряната кола. Единствената светлина идваше откъм всекидневната, вдясно от мен. Заобиколих къщата отляво и се отправих към задната й страна.
Щом стигнах вътрешния двор, спрях и се огледах. Нещо не беше наред.
Задният двор бе променен. Двата изгнили плетени стола, които стояха облегнати на разнебитения кокошарник и все не си правех труда да ги изхвърля, бяха изчезнали. Както, всъщност, бе изчезнал и самият кокошарник. Последният път, когато бях минал оттук, още си бяха на мястото. Всички сухи клони, разпръснати преди наоколо в очакване да ги нарежа на дърва за огрев, също бяха изчезнали.
Купчината тор я нямаше.
Приближих се до мястото, където се бе намирала. Сега там имаше само неравно петно гола земя с приблизителната форма на самата купчина.
Но когато се настройвах към Рубина бях открил, че мога да усещам присъствието му. Затворих очи за миг и се опитах да доловя нещо.
Нищо.
Огледах се пак внимателно, ала никъде наоколо не се виждаше издайническо проблясване. Не че наистина се бях надявал да зърна нещо, след като не усещах присъствието му наблизо.
Осветената стая не беше скрита с пердета. Сега като огледах къщата забелязах, че на нито един прозорец няма пердета, щори или капаци. Следователно…
Обиколих къщата от другата страна. Щом се приближих до първия осветен прозорец, бързешком надникнах вътре. По-голямата част от пода беше покрита с парцали. Един мъж с престилка и шапка боядисваше отсрещната стена.
Разбира се.
Бях помолил Бил да продаде имота. Подписал бях необходимите документи, докато лежах в местната болница след връщането в стария ми дом — вероятно благодарение на някое от свойствата на Рубина, — когато бях прободен. Това трябва да е било преди няколко седмици, местно време, ако използвах метода за приблизително превръщане две и половина към едно и добавех осемте дни, които ми бе струвало отбиването в Царството на хаоса. Естествено, Бил се бе погрижил да изпълни молбата ми. Но къщата е била в лошо състояние, изоставена от толкова години, разграбвана… Имала е нужда от нови стъкла на някои прозорци, поправка на покрива, нови водосточни тръби, шпакловка, боядисване, излъскване. И много боклук е трябвало да бъде изхвърлен, както отвътре, така и отвън…
Обърнах се и тръгнах надолу по склона пред къщата, припомняйки си последното ми минаване оттук, в полусъзнание, на ръце и колене, с изтичаща от хълбока ми кръв. Тогава нощта беше много по-студена, имаше сняг и по земята и из въздуха. Доближих се към мястото, където бях седял, опитвайки се да спра с калъфката някоя минаваща кола. Спомените ми бяха леко замъглени, но все още помнех онези, които бяха минали покрай мен.
Пресякох пътя и се запътих през полето към групичката дървета. Развързах Барабан и го яхнах.
— Ще трябва да повървим още малко — казах му аз, — но този път не отиваме далече.
Върнахме се на шосето и продължихме по него, подминавайки моята къща. Ако не бях казал на Бил да продаде имота, купчината тор още щеше да си е там, Рубина още щеше да си е там. Можех да пътувам обратно към Амбър, с червения камък окачен на врата ми, готов да опитам какво може да се направи. Сега, сега трябваше да ходя да го търся, а чувствах, че времето вече беше много скъпо. Добре поне, че тук то минаваше по-бавно. Цъкнах на Барабан и пляснах с юздите. Въпреки това, не биваше да го губя.