Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Тръгнал съм да взема Рубина на справедливостта от едно място сред Сенките, където го скрих. Има начин да бъде използван за разрушаването на черния път. Смятам да се опитам да го направя.
— Как може да стане това?
— Историята е много дълга, а току-що ми хрумна нещо ужасно.
— Какво?
— Бранд иска Рубина. Той ме пита за него и сега… щом притежава такава сила, да намира разни неща сред Сенките и да ги взима… Много ли го бива в това?
Джулиан се замисли.
— Не бих казал, че е блестящ, ако това имаш предвид. Човек може да намери каквото си поиска сред Сенките и по обикновения начин, който използваме ние — като пътува дотам. Според Файона, той просто съкращава ходенето. Може да донесе случаен предмет, а не конкретна вещ. А пък Рубина е доста странно нещо, ако съдя по всичко, което Ерик ми е разказвал за него. Мисля, че Бранд ще трябва да иде за него лично, открие ли веднъж къде се намира.
— Значи трябва да продължа пътуването си през Сенките. Длъжен съм да го изпреваря.
— Виждам, че яздиш Барабан — забеляза Джулиан. — Той е хубав кон, издържливо животно. Минал е през много Сенки.
— Радвам се да го чуя. А ти какво ще правиш сега?
— Ще вляза във връзка с някого в Амбър и ще попълня информацията си за всичко, за което не успяхме да поговорим с теб. Вероятно ще се обърна към Бенедикт.
— Няма да го намериш — обясних аз. — Сигурно ще се намира извън обсега ти. Той тръгна към Царството на хаоса. Опитай с Жерар, тъкмо би могъл да му обясниш междувременно, че съм почтен човек.
— Червенокосите са единствените магьосници в това семейство, но ще опитам все пак… Наистина ли каза Царството на хаоса?
— Да, но времето вече ми е твърде скъпо.
— Разбира се. Потегляй. Ще се наприказваме друг път… надявам се.
Той се протегна и ми стисна ръката. Погледнах към мантикората и наобиколилите я кучета.
— Благодаря ти, Джулиан. Мм… трудно е човек да те разбере.
— Не е така. Мисля, че онзи Коруин, когото мразех, трябва да е умрял преди векове. Тръгвай сега! Ако Бранд ми се мерне наоколо, ще прикова кожата му към някое дърво!
Джулиан изкомандва нещо кучетата си, докато се качвах на коня и те се нахвърлиха върху трупа на мантикората, като пръскаха наоколо кръвта й и късаха огромни парчета и ивици от плътта й. Когато минах покрай странното, едро, човекоподобно лице, видях че очите са още отворени, макар и замъглени. Те бяха сини и смъртта не бе успяла да ги лиши от известна свръхестествена невинност. Или са били винаги такива, или този израз бе последният дар на смъртта — безсмислен начин за иронизиране, ако беше така.
Отведох Барабан отново до пътеката и започнах пътуването си през Сенките.
X
Движим се с равномерен ход по пътеката, облаци засенчват небето, а Барабан изцвилва при някой спомен или възприятие… Завой наляво, изкачване… Земята е кафява, жълта, пак става кафява… Дърветата приклякат надолу, разреждат се… Между тях се полюлява трева в хладния надигащ се бриз… По небето прелита огън… Гърмът изтръсква надвиснали капки…
Сега е стръмно и каменисто… Вятърът ме дърпа за плаща… Нагоре… Нагоре, към скалите със сребърни жилки и строените в редица дървета. Тревата, зелен пламък, поляга и умира под дъжда… Нагоре, към острите, блестящи, измити от дъжда зъбери, където облаците се блъскат и врят, подобни на кална река по време на наводнение… Дъждовните капки жилят като сачми, а вятърът си прочиства гърлото да запее… Ние с Барабан се изкачваме все по-нагоре и скоро виждаме гребена, който прилича на застанал нащрек бик, чиито рога охраняват пътеката. Светкавиците се въртят около върховете им, танцуват между тях… Мирисът на озон, когато стигаме дотам и докато прекосяваме мястото, внезапно защитени от дъжда и вятъра…
Прехвърляме билото и тръгваме надолу по склона… Не вали, въздухът е неподвижен, небето се е прояснило и е потъмняло до съответното, изпълнено със звезди черно… Метеорите прелитат и изгарят, прелитат и изгарят, оставят белези в остатъчното изображение, избледняват, избледняват… Луни, пръснати като шепа монети… Три ярки десетачета, мътна четвъртинка, две петачета, едното от тях с петна и драскотини… Все надолу по този дълъг, извиващ се път… Тропотът на копитата ечи ясно и звънко в нощния въздух… Отнякъде долита прокашляне на хищник… Тъмен силует, опърпан и бърз, минава пред една от по-малките луни…