Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Надолу… Земята се спуска и от двете страни… Движим се по горния ръб на безкрайно висока, извита стена, самата настилка е светла под блясъка на луните… Пътят криволичи, пропада, нагъва се, става прозрачен… Скоро се понася през въздуха, газов, вълнист, звездите се виждат вече и под него… Звезди от всички страни… Няма земя… Съществува само нощта, нощта и тънката, прозрачна пътека, по която трябва да се опитам да яздя, да се науча какво е усещането, за да съм готов при нужда в бъдеще…
Сега цари пълна тишина и всяко движение изглежда забавено… След малко пътят изчезва изобщо и ние сякаш плуваме под вода на огромна дълбочина, а звездите са ярки риби… Тази свобода, тази сила на пътуването през Сенките предизвикват въодушевление, прилично на дързостта и безстрашието, които понякога обземат войника в боя, отчаяната смелост, водеща до подвиг, удовлетворението след намирането на точната дума в някое стихотворение… Тези чувства и самото действие, яздим, яздим, яздим, отникъде наникъде може би, през и между минералите и огньовете на пустотата, свободни от земята, въздуха, водата…
Настигаме голям метеор, препускаме по изронената му повърхност, надолу, обикаляме, пак нагоре… Той се превръща в огромна равнина, тя става по-светла, пожълтява…
Това е пясък, пясък покрива пътя ни… Звездите избледняват, когато мракът отстъпва пред утрото и изгрева… Сенчести откоси пред нас, самотни дървета… Спускаме се към тъмнината… Префучаваме… Отпред литват ярки птици, роптаят, пак кацат…
Потъваме сред сгъстяващите се дървета… Почвата е по-тъмна, пътят — по-тесен. Короните на палмите се свиват до размера на юмрук, кората им потъмнява… Завой надясно, просеката се разширява… Копитата изтръгват искри от калдъръма… Пътят се превръща в оградена с дървета улица… Край нас се мяркат мънички, строени в редица къщички… Ярки капаци, мраморни стълбища, боядисани огради и зелени морави… Задминаваме конска каруца, натоварена с пресни зеленчуци… Пешеходци се обръщат да ни изгледат… Слабо ромолене на гласове…
Продължаваме… Минаваме под някакъв мост… Вървим по потока, докато се разширява в река, която го отвежда към морето…
Препускаме по плажа под небе с цвят на лимон, осеяно със сини облаци… Солта, отломките, мидите, гладката анатомия на изхвърлените от водата парчета дърво… Бели пръски над море с цвят на вар…
Втурваме се там, където морето завършва с тераса… Изкачваме се, всяко стъпало се разпада и руши зад нас, загубва самостоятелността си, присъединява се към пяната на прибоя… Нагоре, нагоре към плоската, обрасла с дървета равнина, в чийто край проблясва златен град, подобен на мираж…
Градът расте, потъмнява под сянката на призрачен чадър, сивите му кули се проточват нагоре, през тъмнината проблясват стъкло и метал… Кулите започват да се олюляват…
Градът се срутва, беззвучно, докато минаваме… Кулите се прекършват, кълбят се облаци прах, осветени в розово от нещо отдолу… Нежен шум, като духване на свещ, се понася край нас…
Прашна буря, която бързо отстъпва място на мъгла… През нея долита свирене на автомобилни клаксони… Реене, кратко изкачване, задържане в сивобяло, перленобяло, промяна… Копитата трополят по банкета на шосе… Вдясно, безкрайна върволица от неподвижни коли… Перленобяло, сивобяло, ново реене…
Писъци и стонове неизвестно откъде… Хаотично проблясване на светлина…
Отново изкачване… Мъглата остава ниско долу и се стопява… Трева, трева, трева… Сега небето се прочиства, става деликатно синьо… Слънцето бърза да залезе… Птици… В полето пасе крава, зяпа и преживя…
Прескачаме дървена ограда, за да продължим по селски път… Откъм хълма внезапно нахлува хлад… Тревата е изсъхнала и по земята има сняг… Фермерска къща с ламаринен покрив на възвишението, над нея се извива струйка пушек…
Продължаваме… Хълмовете се извисяват, слънцето се снишава, тегли мрака след себе си… Пръски звезди… Ето една къща, разположена далече от пътя… После друга, с дълга алея, провираща се между стари дървета… Фарове…
Дръпваме се в края на пътя… Стягам юздите и чакам да отмине…
Изтрих чело, почистих предницата на ризата си и ръкавите. Потупах Барабан по врата. Идващата отсреща кола намали, щом се приближи до нас и видях, че шофьорът ни разглежда. Отпуснах леко юздите и Барабан потегли напред. Колата спря и мъжът извика нещо след мен, но аз продължих. След малко го чух, че тръгна.