Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
След като се нахрани, мислите му се поизясниха. Грег можеше да действува безнаказано до утре следобед, когато зъболекарят щеше да съобщи заключението си — вероятно, че трупът не е на Уинкуп, което може би щеше да накара полицията да положи по-големи усилия за издирването му. С други думи, Грег имаше на разположение и тази вечер. Каква ирония обаче, помисли си Робърт, ако зъболекарят каже, че трупът е на Уинкуп, че запазените кътници в горната челюст принадлежат на Грег! Каква шега с него самия, ако се окаже, че това наистина е трупът на Уинкуп!
— Вече сте по-добре — каза доктор Нот. — Личи ви.
— Много по-добре, благодаря ви. Доктор Нот, не би трябвало да идвам у вас тази вечер, но все пак благодаря ви за поканата.
— Защо не? Според мен не би трябвало да оставате тук, в тази усамотена къща, заобиколен от свадливи съседи. Може би предпочитате да отидете у вашия приятел мистър Нилсън? Той каза, че сте добре дошъл у тях.
Робърт поклати глава.
— Не искам да ходя в ничия къща. Имам чувството, че тази вечер пак ще летят куршуми, и защо трябва някой друг да пострада? Най-логично би било да отида или в болница… или в затвор. Стените на затвора са по-дебели.
— Ха-ха — изкиска се докторът, но усмивката му скоро изчезна. — Наистина ли смятате, че Уинкуп, или който е стрелял по вас, ще посмее още един път? — Кръглото и вирнато нагоре лице на доктора сега изглеждаше абсурдно с възпитаността, разумността, логичността и кротостта, които излъчваше. Очевидно не беше свикнал с куршуми, нито пък се бе сблъсквал с хора като Грег.
Робърт се усмихна.
— Няма какво да го спре. Няма да си правя труда да моля за охрана тази вечер. Едва ли ще има някаква полза.
Доктор Нот наведе поглед към земята, след това го премести върху празните чинии и накрая върху Робърт.
— Но тази къща е последното място, където трябва да прекарате нощта, нали така, след като Уинкуп знае, че сте тук. А Ритърсвил е на около седемнадесет мили. Елате с колата си. Гаражът ми е достатъчно голям за две коли. И двамата ще сме на втория етаж. На първия етаж няма нищо освен хол и кухня. — Той се усмихна, отново уверен. — Няма нужда да ви казвам, че и предната, и задната врата имат здрави брави. Това е една от някогашните солидни и здрави къщи. Строена е през хиляда осемстотин осемдесет и седма година. Наследство от баща ми.
— Много любезно от ваша страна — каза Робърт, — но просто няма нужда. Не е речено, че непременно ще остана тук — не знам дали ще остана, или не, но не искам да ходя там, където други хора могат да…
— Вие, изглежда, не разбирате — прекъсна го докторът. — Аз живея в жилищен квартал, най-стария жилищен квартал на Ритърсвил. Наоколо живеят много хора. Не че е претъпкано, съвсем не — всяка къща си има градина, но не е като… като тук — докторът махна с ръка, — където сте много удобен прицел и е много лесно да се скриеш в горичките или в някоя поляна.
Робърт мълчеше и се чудеше как да отклони поканата, та да не прозвучи като най-обикновен и категоричен отказ.
— Защо не се обадите на майка си? Наближава десет.
Робърт й се обади.
Тя го чакаше. Пак настоя Робърт да отиде с тях в Ню Мексико — искаше да знае кога тръгва. Робърт й обясни, че трябва да остане и в събота — тогава ще пристигне зъболекарят, за да направи оглед на трупа, който според полицията е на Уинкуп.
— Не, мамо, според мен не е, но те държат да проверят. Правят разследване, мамо, извършено е престъпление. — Думата „престъпление“, изречена пред нея, му подействува някак успокоително — майка му вярваше толкова силно, че той е абсолютно невинен, по-силно от Джак, от доктора, от него самия. Беше хванал слушалката с дясната си ръка и я държеше до лявото ухо. — Разбира се, мамо, ще ти се обадя в събота или по-добре в неделя, защото тогава ще знам повече… Добре, в неделя преди обяд… Много поздрави на Фил… Дочуване, мамо.
— Как смятахте да пътувате до Ню Мексико? — попита докторът.
— С кола — отговори Робърт машинално и в същия момент се замисли, че майка му ще прочете днешните вестници, ако вече не ги бе прочела. Без съмнение щяха да публикуват враждебните забележки на жители на Лангли, на съседите му, историите за самоубийството, изстрелите и надничането през прозорците — всичко това, събрано в едно цяло, чийто фокус щеше да бъде трупът в моргата на Ритърсвил. Робърт отново се почувствува отпаднал. — Сигурен съм, че в неделя вече ще мога да карам кола. Или пък ще я оставя тук.
— Хм, ако не се преуморявате до неделя — каза докторът, без да сваля поглед от него. — Седнете, мистър Форестър.