Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)

През този бурен период на ухажване мисис Мърдл разговаряше малко с Фани, но повече говореше за нея. Тя беше, така да се каже, принудена да я поглежда през лорнета си и при общи разговори допускаше да й изтръгнат похвали за красотата й, на която не можеше да устои. Предизвикателното изражение на Фани, когато чуеше тези хвалебствия (а обикновено се случваше така, че да ги чуе), не означаваше отстъпчивост пред безпристрастния бюст. Най-голямото отмъщение на бюста обаче беше да каже доста високо:

— Разглезена красавица, но чудно ли е при това лице и тази фигура?

Месец-два след вечерта на съвещанието малката Дорит съзря някаква промяна в отношенията на мистър Спарклър и Фани. Като че ли съгласно някакво споразумение мистър Спарклър не проговаряше, преди да поиска с поглед разрешение от Фани. Младата леди беше твърде тактична, за да отвърне на погледа му, но ако мистър Спарклър имаше разрешение да говори, тя мълчеше, ако ли пък не — тя заговаряше. Освен това за всички стана ясно, че щом Хенри Гауън се опиташе да се прояви като приятел и да въвлече мистър Спарклър в разговора, той не се поддаваше. И не само това, но Фани веднага съвсем непринудено и случайно правеше такава остра забележка, че Гауън се свиваше в черупката си, като че ли е пъхнал ръката си в пчелен кошер.

Още едно обстоятелство потвърди опасенията на малката Дорит, макар че само по себе си то не беше нещо важно. Поведението на мистър Спарклър към нея самата се промени. Стана братско. Понякога в общество у тях, у мисис Мърдл или другаде, когато тя седеше малко настрана от другите, изведнъж усещаше ръката на мистър Спарклър да я прехваща крадешком през кръста. Мистър Спарклър не й даваше никакво обяснение за своето внимание; само се усмихваше глуповато, самодоволно, добродушно свойски, което у такъв тежък джентълмен беше многозначително.

Един ден малката Дорит си беше в къщи и мислеше за Фани с натежало сърце. Стаята им беше на единия край на приемните салони и представляваше неправилен еркер, който се издаваше над улицата и откъдето се откриваше живописният и разнообразен живот на Корсото и в двете посоки.

Около 3–4 часа подир обяд, английско време, гледката от този прозорец беше много пъстра и особена и малката Дорит обичаше да седи там замислена, както си прекарваше времето и на балкона във Венеция. Когато седеше така един ден, някой я докосна леко по рамото и Фани рече: „Е, мила Еми“, и седна до нея. Мястото им заемаше част от прозореца; когато имаше някаква процесия, те спускаха ярки завеси от прозореца и седнали или коленичили там, се надвесваха навън да гледат.

Този ден обаче нямаше никаква процесия и Еми се изненада, че Фани си е в къщи, тъй като по това време тя обикновено биваше на езда.

— Е, Еми, за какво си мислиш, моя малка?

— За тебе, Фани.

— Истина ли? Какво съвпадение! Но трябва да ти кажа, че с мене има още някой — не мислеше ли и за този някой, Еми?

Еми наистина бе мислила и за този някой, и той беше мистър Спарклър. Тя обаче не го каза, като му подаде ръка. Мистър Спарклър дойде и седна от другата й страна и тя усети братската му ръка не само да обгръща нея самата, а протегната, да обхваща и Фани.

— Е, сестричке — въздъхна Фани, — предполагам, че се сещаш какво означава това?

— Както е красива, така е и любима — заекна мистър Спарклър — и у нея няма никакви глупости и ние решихме…

— Не е нужно да даваш обяснения, Едмънд — рече Фани.

— Наистина, любов моя — каза мистър Спарклър.

— С една дума, миличка, ние се сгодихме. Трябва да кажем на татко довечера или утре, когато намерим удобен момент. Тогава всичко ще е свършено и повече няма какво да се говори по въпроса.

— Мила Фани — почтително рече мистър Спарклър, — аз бих желал да кажа няколко думи на Еми.

— Е, хайде! Кажи ги, за бога! — отвърна младото момиче.

— Убеден съм, мила Еми — каза мистър Спарклър, — че ако има някъде по света момиче освен високо надарената ти и красива сестра, у което да няма никакви глупости…

— Това ни е вече известно, Едмънд — прекъсна го Фани. — Остави тези приказки! Моля ти се, кажи нещо друго, освен че у нас няма глупости.

— Да, любов моя — каза мистър Спарклър. — И уверявам те, Еми, че за мене няма по-голямо щастие от щастието да съм така високо удостоен с избора на славно момиче, у което няма и помен от разни ми ти…

— Моля ти се, моля ти се, Едмънд! — прекъсна го Фани и леко тропна с крак.

— Права си, любов моя — каза мистър Спарклър, — зная, но просто ми е станало навик. Само исках да кажа, че за мене няма по-голямо щастие след това да се свържа с най-славното момиче, от щастието да имам нежната дружба на Еми. Може би не съм на нужната висота, когато неочаквано се заговори на други теми — доблестно каза мистър Спарклър, — и добре зная, че ако запитат обществото, общото мнение ще е, че не съм; но стане ли дума за Еми, там съм на нужната висота.

Мистър Спарклър я целуна, за да засвидетелствува това.

— За Еми винаги ще има нож и вилица и стая на разположение в нашия дом — продължи мистър Спарклър, който в сравнение с предишните си ораторски способности ставаше все по-красноречив. — Баща ми, сигурен съм, с гордост ще приеме тази, която аз така уважавам. А колкото за майка ми — каза мистър Спарклър, — която е забележително изискана жена, с…

— Едмънд, Едмънд! — извика Фани като преди.

— Покорно признавам, душичко — умолително рече мистър Спарклър, — че имам този навик и много ти благодаря, обожаема, че си даваш труд да го поправиш; но майка ми е общопризната като забележително изтънчена жена и у нея няма никакви…

— Може да няма, а може и да има — възрази Фани, — но аз ти се моля да не говориш повече за това.

— Добре, мила моя — каза Спарклър.

— Тогава всъщност ти вече нямаш какво да казваш, Едмънд, нали? — запита Фани.

— Нямам, обожаема моя — отвърна мистър Спарклър. — Извинявам се, че говорих толкоз много.

По някакво вдъхновение мистър Спарклър схвана, че въпросът означава — не е ли по-добре да си вървя?, и следователно оттегли братската си ръка и скромно каза, че покорно моли да му разрешат да си върви. Преди да си отиде, Еми го поздрави, както можа, при вълнението и скръбта си.

Когато той си отиде, тя се обърна към сестра си и рече:

— О, Фани, Фани! — После падна на гърдите й и заплака. Отначало Фани се засмя, но скоро допря лице до това на сестра си и също заплака… малко. За последен път Фани показа, че таи някакво скрито, потиснато или надвито чувство по въпроса. От този момент пред нея се разкри избраният от нея самата път и тя тръгна по него с властните си самоуверени стъпки.