В капана на времето [bg]

Джейми не помръдна, но аз усетих, че се взирам в изкуствените зъби на стареца, потъмнялото дъбово дърво лъщеше влажно сред трохите от сладкиша. За щастие лорд Ловат не забеляза това.

Продължи, вече по-сериозно:

— Дугал Макенши от Леох е отишъл при Чарлш. Него ли наричаш швой гошподар? Това ли ми кашваш — дал си му клетва?

— Не. Не съм се клел на никого.

— Дори на Чарлш? — Старецът беше умен и се хвърли като котка върху мишка. Почти видях как опашката му потрепва, докато се взираше в Джейми, дръпнатите очи блестяха под тежките клепачи.

Джейми се взираше в пламъците, сянката му беше неподвижна на стената.

— Той не го е поискал. — Вярно беше. Чарлс не беше си направил труда да иска това от Джейми — сам беше включил името му в Съглашението. Все пак знаех, че фактът, че не се е клел във вярност на Чарлс, има значение за Джейми. Ако се наложеше да предаде някого, предпочиташе да не е онзи, на когото се е клел във вярност. А че целият свят си мисли противното, като че ли не го интересуваше.

Саймън пак изсумтя. Без изкуствените зъби носът и брадичката му се сближаваха и странно скъсяваха долната част на лицето му.

— Тогава ништо не ти преши да ме пришнаеш за вошд на твоя клан — рече тихо. Потрепващата опашка вече не беше така видима, но още бе там. Почти чувах мислите в главата му, как се прокрадват крадешком. Ако Джейми му се закълнеше във вярност, силата на Ловат щеше да нарасне. Както и богатството му, с дял от приходите на Лалиброх, които щяха да му се падат по право. Така се доближаваше до възможността да стане херцог.

— Само собствената ми воля — отвърна Джейми. — Но има една малка пречка, нали? — Очите му се присвиха още повече.

Ловат изсумтя, почти затворил своите, и поклати бавно глава настрани.

— О, да, момше, ти ши шин на башта си. Упорит като пън и тошно толкош глупав. Трябваше да се шетя, че Брайн ще навъди само глупаци от оная улишница.

Джейми посегна напред и взе дървените зъби от чинията.

— Най-добре ги сложи, стари глупако — рече грубо. — Не ти разбирам и дума.

Устата на дядо му се разтегли в мрачна усмивка и показа единствения оцелял жълт зъб на долната челюст.

— Тъй ли? А шделка ще рашбереш ли? — Погледна към мен и видя още един участник в своята пиеса. — Твоята клетва срешту чешта на шена ти?

Джейми се засмя гръмогласно, все още стиснал зъбите в ръка.

— О, тъй ли? Да не казваш, че ще я насилиш пред очите ми, дядо? — Отдръпна се отвратен. — Давай, а когато приключи с теб, ще извикам леля Франси да помете парчетата.

Дядо му го гледаше спокойно.

— Не аз, момше. — Беззъбата му уста се изкриви в усмивка, когато ме погледна. — Макар ще обишам курви. — Студената заплаха в тъмните очи ме накара да придърпам наметалото върху гърдите си; за нещастие не носех такова.

— Колко мъше има тук? Колко от тях ще откашат да оправят тая английшка вештиса? Не мошеш да я пазиш ден и ношт.

Джейми бавно се изправи, огромната сянка повтаряше движенията му. Втренчи се безизразно в дядо си.