Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
Родън я остави и се упъти бързо към дома си. Беше девет часът вечерта. Той тичаше през улиците и големите площади на Панаира на суетата и най-после се спря задъхано срещу собствената си къща. Отдръпна се назад и политна върху оградата, когато погледна разтреперан нагоре. Прозорците на приемната блестяха от светлината. Тя му бе казала, че е болна и на легло. Той постоя там известно време, а светлината от стаите обливаше бледото му лице.
Извади ключа от пътната врата и влезе в къщата. От горните стаи се чуваше смях. Беше облечен в балния костюм, в който го бяха хванали предишната вечер. Качи се тихо по стълбите, като се облягаше на перилата. Никой не се мяркаше в къщата — всички слуги бяха отпратени някъде. Родън чу отвътре смях — смях и пеене. Беки пееше откъслек от песента от предишната вечер; един груб глас викаше: «Браво! Браво!» Гласът беше на лорд Стейн.
Родън отвори вратата и влезе. На една малка маса беше сложена вечеря — с вино и всички прибори. Стейн се беше надвесил над дивана, на който седеше Беки. Клетницата беше в блестящ пълен тоалет, а по ръцете и пръстите й блестяха гривни и пръстени; на гърдите й се виждаше брилянтно украшение, подарено й от лорд Стейн. Той държеше ръката й в своята и се навеждаше да я целуне, когато Беки се сепна с лек писък, зърнала бледото Родъново лице. Следния миг тя се опита да се усмихне — и наистина се усмихна ужасно, — за да приветствува съпруга си. Стейн се изправи — със скърцащи зъби, бледен и с яростен поглед.
И той направи опит да се засмее и пристъпи напред, като протягаше ръка.
— Какво, значи, върнахте се! Здравейте, Кроли! — каза той, а устните му трепереха, докато се мъчеше да се усмихне на натрапника.
Имаше нещо в Родъновото лице, което накара Беки да се хвърли пред него.
— Аз съм невинна, Родън — каза тя. — Бог ми е свидетел, невинна съм.
Тя стискаше здраво жакета и ръцете му. Нейните собствени бяха покрити с гривни, пръстени и дрънкулки.
— Невинна съм. Кажете, че съм невинна — обърна се тя към лорд Стейн.
Той помисли, че са му устроили капан и се разяри на съпругата също тъй, както и на съпруга.
— Вие невинна! Дявол да ви вземе! — изкрещя той. — Вие невинна! Та нали аз съм платил за всяка дрънкулка, която имате по тялото си? Дал съм ви хиляди лири стерлинги, които този човек е изхарчил и за които ви продаде. Невинна, да ви вземат… Невинна сте колкото и майка ви, балерината, и грубиянина ви съпруг. Не смятайте, че ще ме изплашите, както сте вършили това с други. Отдръпнете се, сър, и ме оставете да мина!
И лорд Стейн грабна шапката си с пламък в очите, като гледаше свирепо неприятеля. Той се запъти към него, без ни най-малко да се съмнява, че другият ще отстъпи.
Но Родън Кроли скочи, сграбчи го за вратовръзката, докато лорд Стейн, почти задушен, се заизвива и се наведе под ръката му.
— Лъжеш, куче такова! — каза Родън. — Лъжеш ти, страхливец и злодей! — И той удари два пъти благородника по лицето с разтворената си ръка и го запрати окървавен на земята. Всичко стана, преди Ребека да може да му попречи. Тя стоеше разтреперана пред него. Възхищаваше се от съпруга си — силен, смел, победител.
— Ела тук — каза той. Тя отиде веднага.
— Свали тези неща. — Разтреперана, тя започна да ги маха, като издърпваше скъпоценностите от ръцете си и пръстените от разтрепераните си пръсти. Тя ги държеше всички накуп, цяла разтресена, и гледаше нагоре към него.
— Хвърли ги — каза той и тя ги изпусна. Родън откъсна диамантения накит от гърдите й и го захвърли към лорд Стейн. Той нарани плешивото му чело. И Стейн носи белега до смъртния си час.
— Ела горе — каза Родън на жена си.
— Не ме убивай, Родън — каза тя.
Той се разсмя свирепо.
— Искам да разбера дали този човек лъже за парите, както лъже за мене. Давал ли ти е някакви суми?
— Не — каза тя, — впрочем…
— Дай ми ключовете си — отвърна Родън и те излязоха заедно. Ребека му даде всичките си ключове, освен един; и тя се надяваше, че той няма да забележи неговото отсъствие. Ключът принадлежеше на малкото писалище, което Амелия й бе подарила в миналото и което тя държеше на скрито място. Но Родън започна да разтваря кутии и гардероби, като разхвърляше тук и там съдържанието им, и най-после намери писалището. Жената се принуди да го отвори. То съдържаше книжа, любовни писма от преди много години и най-различни дреболии и бележчици. В него имаше и тефтерче с чекове и банкноти. Някои от тях бяха също от преди десет години, а се виждаше и една доста нова банкнота от хиляда лири стерлинги, която лорд Стейн й бе дал.