Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц». Краткое содержание книги:
— Какво й е? — попита Ру.
— Нищо. Гладна е. — Карли седна. — Иска да яде и денем, и нощем, по няколко пъти.
— Това колко ще продължи? — Ру седна на един нисък стол с един обут ботуш и с другия в ръка.
— Следващите четири-пет месеца, може би и малко по-дълго — отговори Карли.
— Ще ида да спя в твоята стара стая — каза Ру. — Утре имам много работа. Ще ти разкажа, когато стана.
Отиде в моминската стая на Карли и се мушна в леглото, където бяха заченали детето. Умът му препускаше: първо го завладя вълнението от възможността за спечелване на десетократна печалба в рамките на няколко месеца, после студеният страх от опасността да бъде разорен. Замисли се как би употребил парите, ако предвижданата печалба дойде, а също и как да се възстанови от евентуалния провал. Но сънят не идваше и той откри, че съзнанието му се връща към прекрасното лице, огромните сини очи, златната коса и смеха, от който стомахът му се присвиваше. Призори най-после успя да заспи.
Ру слезе на долния етаж. Главата му тежеше, като че ли беше пил цяла нощ. Завари Карли в кухнята да храни Абигейл и прилежно я целуна по бузата.
— Чакахме те — каза Карли.
— Хубаво е да се върнеш у дома — каза Ру, докато готвачката му наливаше кафе — беше свикнал да започва деня с чаша кафе, докато работеше при „Барет“.
Разглеждаше бебето. Мъничкото момиченце лежеше в ръцете на майка си и размахваше ръчички. От време на време поглеждаше към него и той се питаше какво ли става зад тези малки бледосини очички.
— Никога не съм виждал очи с такъв цвят — каза той.
— Повечето бебета имат такива очи — засмя се Карли. — Ще станат кафяви или сини, когато поотрасне.
— Аха — можа да каже само той.
— Добре ли мина пътуването? — попита тя.
— Много — отвърна съпругът. — Върнах се с важна информация.
Замълча за момент, после изрече на един дъх:
— Образувам търговско сдружение.
— Татко винаги беше много внимателен, когато свързваше бъдещето си с други хора — каза Карли.
Ру не беше в настроение да го сравняват с покойния му тъст, когото Карли почти боготвореше, и прие коментара по-скоро като разсъждение.
— Наистина има известен риск — съгласи се той, — но аз имам по-големи амбиции от баща ти, Карли. И ако искам да постигна богато бъдеще за теб и детето, трябва да поема известни рискове.
— Рисковано ли е новото начинание? — попита тя. Не изглеждаше толкова загрижена, колкото заинтригувана.
Ру не беше в състояние да се старае да я убеди в противното, затова рече:
— Да.
— Мислиш ли, че ще проработи?
— Надявам се — каза той, — че след няколко месеца ще бъдем толкова богати, колкото не си и мечтала.
— Винаги съм мислила, че сме богати. — Тя се усмихна. — Знам, че къщата не е много представителна, но татко държеше да изглеждаме по-скромно, за да не привлича ненужно внимание. Но винаги сме имали добра храна, качествено вино, нови дрехи. Ако се нуждаех от нещо, трябваше просто да поискам.
Умората и напрежението караха Ру да се изнервя от този разговор. Той допи кафето си и стана.
— Трябва да отида в магазина. — Отново я целуна по бузата, колкото да отбие номера, и погледна бебето, което отново се бе унесло. Изглеждаше му толкова чуждо, че се зачуди дали въобще някога ще може да изпита нещо към това дете.
— Ще се върнеш ли за вечеря? — попита Карли.
— Разбира се — каза той. — Защо да не се върна?
Не дочака отговора й и забърза към вратата.
— Къде се загуби? — попита Дънкан.
— Спах — отвърна Ру раздразнено. — Нали знаеш как е: затваряш очи и после не мърдаш.
— А, ясно, говориш ми за мъртъвци. — Дънкан се ухили. — Съдружниците ти искат веднага да отидеш в „Барет“.
— Язон! — кресна Ру и обърна гръб на братовчед си. — Къде си?
Язон и Даш се появиха от малката канцелария и ковчежникът каза:
— Да?
— Къде е златото ни? В желязната кутия ли?
— Да.
— Колко имаме?
— В края на седмицата правихме сметки, че фирмата разполага с двайсет и една хиляди шестстотин и четиридесет и седем златни монети и малко сребърни пари.
Ру се обърна към Дънкан и Даш.
— Сложете сандъка с парите в една каруца и го докарайте в кафенето. Аз тръгвам веднага.
Той излезе и забърза по оживените вече градски улици. Изгаряше от нетърпение да започне новия бизнес.
Стигна до кафенето, мина покрай келнера на вратата и се насочи към главната зала. Маккелър, оберкелнерът, се насочи към него и когато Ру вече изкачваше стълбите към балконския етаж, каза почтително:
— Добре дошли, господин Ейвъри.
Ру не можа да сдържи усмивката си. Той вече беше член на това малко затворено общество! Взе стъпалата по две наведнъж и стигна до втория етаж, където досега беше идвал само с поднос в ръка. Огледа се и видя масата на Мастерсън, където бяха седнали тримата му нови партньори и Лендер.