Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Как да не харесаш човек, който отлично се справя с това да бъде себе си?
Броя секундите, след като тялото му се отпуска. Ако са твърде малко, той веднага ще се свести; ако са твърде много, изобщо няма да се събуди. Оползотворявам по най-добрия начин тази необходима пауза, като разкопчавам колана, който придържа ризницата му около кръста, и докопвам със свободната си ръка халката с ключовете. Държа верижката с дясната си ръка, докато ги изпробвам един по един в елементарната ключалка на оковите ми: само след секунда намирам подходящия и оковите се разтварят.
Получили са се доста грозни рани там, където желязото се е търкало в кожата. Голяма работа. Инфекцията в краката ми ще ме убие, преди да се наложи да се притеснявам за китките ми.
Скоро след това отпускам натиска върху гърлото на пазача. Той лежи отпуснат като дроб. Събличането на ризницата му е просто като концепция, но твърде сложно за изпълнение, ала се справям. Преди да нахлузя ризницата през глава, закопчавам китката му в оковите.
Какъв лукс е, след като толкова време прекарах гол, най-после да облека нещо, та дори направено от студени мазни метални брънки. Потупвам признателно пазача по глезена и той се размърдва.
Още не се е свестил, но скоро и това ще стане. Оставям го да се събуди. И какво от това? Никъде няма да отиде и пазачите на Ямата няма да чуят гласа му; колкото и да крещи, гласът му ще се изгуби в одеялото от налудничави викове. Ще го открият следващия път, когато слязат в Шахтата, за да разчистят труповете, но дотогава аз или ще съм далеч оттук, или ще съм мъртъв. Да речем, че това е днешното ми добро дело.
Не мисля, че ще успея да направя друго.
Оставям колана на пода и се претъркулвам върху него така, че да мога да го закопчая на кръста ми. Ха. Хубав нож. Привързвам тоягата към колана за кожения ѝ ремък и започвам да обмислям следващия ми ход.
Нямам никаква идея как ще се измъкна през вратата на Шахтата, как ще успея да се промъкна покрай пазачите отвън или какво ще правя, щом се озова в Ямата, но:
Всяко нещо по реда си.
Вратата на Шахтата се намира на около стотина фута над мен, на края на стръмните, неравно издялани, хлъзгави стълби, а няколко потрепвания във вече не съвсем мъртвите ми крака няма да стигнат дори за вечерна разходка в парка.
Е, нали знаете: всички сме пълзели, преди да проходим.
Предстои ми дълго влачене по корем, затова затъквам канията с ножа под колана си отзад на гърба. С фенер в лявата ми ръка и ключове в дясната започвам да пълзя нагоре на лакти.
Инч по инч се приближавам към светлината.
2.
Със свободната си ръка Орбек разтърка смъдящите си очи и отново впери поглед в светещата точка, която се поклащаше на дъното на Шахтата. Нямаше представа какво може да я кара да се движи така; светлината описваше дъга и спираше, отново описваше дъга и отново застиваше намясто като примамваща светлина на гладен блатен гул.
Горещият влажен въздух на Шахтата се смени от зимен хлад, който се плъзна по гърба му.
Никога не беше чувал, че блатни гулове идват в града. Те си стояха в блатата, където подлъгваха пътешественици със своите подмамващи светлини, и когато някой нещастник попаднеше в капана им, те му изсмукваха очите и всичките жизнени сокове, а после захвърляха трупа в тресавището. Никой повече не виждаше тези жертви. И може би след стотина години някой, който ще отиде да си нареже торф, ще намери мъртвец с бледа кожа, приличаща на пергамент, и с празни очни ябълки, покрити с лепкава смола. А ако някой блатен гул все пак се появи в града, то със сигурност ще е в Шахтата, защото тя прилича на блато и никой не може да се измъкне от нея. А сега той идваше за него, както някога го бе предупреждавала майка му…
И ако продължаваше да мисли на тази тема, щеше да закрещи, а и без това не му беше останал глас за това. Беше го изхабил почти всичкия през двата часа, след като го оковаха тук.
Но гласовете на останалите, които бяха тук, като че ли никога не свършваха. Те продължаваха да крещят — но сега тези викове и стоновете, и хлипанията бяха като че ли по-различни; не толкова безнадеждни, не толкова уплашени, не както си мислеше, че ще вие човек, когато някой блатен гул започне да му изсмуква очите.