Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
— Изправете ме до парапета — казвам аз на момчетата, които ме носят и те ме облягат на ниската стена около балкона. Пазачите ни крещят да вдигнем ръце, да се предадем, че няма къде да отидем и всякакви подобни глупости, а към гърдите ми са насочени адски много арбалетни стрели.
Всички в проклетата Яма са се изправили и гледат нагоре, оголили зъби: това място е като шибана жива граната; просто чака някой да ѝ дръпне предпазителя.
И аз го правя.
— Твърдяхте, че ще умра там долу! — Трийсетте години, прекарани в издаване на бойни крясъци, са ми дали глас, който прогърмява над виковете като вой на сирена. — Аз ви казах, че ще се върна!
Озарявам Ямата с вълчата си усмивка и вия:
— Какво гласи второ правило?
Думите ми ги вдигат като цунами в Атлантика: те ръмжат и викат, и се блъскат към мен, рамо до рамо, гърчеща се кръвожадна маса, която се отърсва от сънливостта.
Пазачите натискат спусъците и стрелите се забиват в плът. Кръв пръска навсякъде, във въздуха летят кожа и парчета жълтеникави кости, а Шахтърите се търкалят по земята; мъжът, който е застанал до мен, пъшка и залита назад, а от дупката в гърдите му стърчи стрела. Засилилият се към лебедката Орбек получава една в корема и се превива на две. Двамата Шахтъри с него падат, но Орбек се изправя отново и продължава да тича.
Тия арбалети не вършат никаква работа, когато затворникът си има ризница.
Десет секунди за презареждане.
Имах смътното намерение да изкрещя някакъв вдъхновяващ лозунг, да ги надъхам и подготвя за атака на стълбището, но не ми идва наум ни една вдъхновяваща дума. Не съм добър оратор. Но съм достатъчно добър Актьор, за да знам как да привлека вниманието.
Посочвам към забитата в Орбек стрела и крещя:
— Гледайте!
Той е зарязал Шахтърите. Двама от тримата пазачи край лебедката тичат надолу по стъпалата, за да го пресрещнат, а третият е останал на място и зарежда арбалета си. Орбек прегазва първия като таран и от Ямата изригва мощен рев.
Вторият пазач замахва с тоягата си през рамо, но Орбек я отбива с изключително професионален блок — точно както съм го учил — и отвръща с контраудар абнеко отгоре, който оставя вдлъбнатина върху шлема на противника му и кара пазача да залитне.
— Това да не ти е някакъв шибан дуел! — крещя аз. — Убий тоя кучи син!
Първият пазач отново се е изправил на крака и нанася силен удар в плаващото ребро на Орбек; отзад ризницата няма подплънки и ударът го кара да се превие на две като счупена кукла, но той вече е отстъпил встрани и следващият удар на пазача улучва рамото му. Орбек се обръща и го сграбчва в клинч, за да обездвижи тоягата му. Пазачът отчаяно се вкопчва в десния лакът на Орбек и се опитва да освободи собствената си ръка, преди да си спомни, че противникът му не е човек.
Орбек има бивни.
Пазачът издава тънък писък, после хрипти приглушено, когато огрилото забива единия си бивник под брадичката му. Той пробива плътта, пронизва езика му и се забива в небцето. Орбек има вратни мускули като на глиган; когато отмята главата си настрани, ченето на пазача се изкъртва и бивникът се освобождава, обливайки лицето му в кръв.
Орбек сграбчва пазача за яката и чатала и го вдига над главата си.
— Аз съм Черен нож! — реве той към Ямата. — Орбек Черния нож!
Отговарят му с гръмотевичен рев.
И той мята пазача от балкона като пълен с мръвки чувал в клетката на лъва. Затворниците се втурват към падналия пазач и писъците му не продължават дълго. Орбек никак не е глупав: вкусът на кръвта ги настървява повече от всички думи, които бих могъл да изрека.
После той обръща окървавеното си лице към пазача с вдлъбнатия шлем и оня внезапно си спомня, че го чака някаква спешна работа в другия край на Ямата.
Към Орбек летят стрели; трима или четирима пазачи са запазили достатъчно присъствие на духа, за да успеят да презаредят, но стрелите не успяват да стигнат достатъчно близо до него, че да привлекат вниманието му. Мъжът до лебедката стреля, когато Орбек започва да се изкачва по стъпалата, но този огрило се движи като боксьор средна категория; стрелата само закача ухото му и отскача от брънките на ризницата. Пазачът хвърля лъка си и откача тоягата, но той също не е глупав — вместо да се втурне срещу Орбек, да го удари и да го събори по стълбите, той внимателно отстъпва зад прикритието на лебедката, използвайки я като щит. Нужно е единствено да привлече вниманието на Орбек, докато не се появят подкрепленията.