Острието на Тишал

— Знаеш ли, Орбек, двамата с теб може би си приличаме повече, отколкото се различаваме.

— Може би — рече Орбек. — Ще ме освободиш ли?

— Обмислям го. Какво правиш в Шахтата?

— Сплесквам си задника от седене.

— Знаеш какво имам предвид.

Орбек сви рамене. Вече едва издържаше погледа на Каин; наложи се да извърне глава към тъмнината, която обгръщаше вратата.

— И това няма значение.

— За теб може би не.

Орбек усети, че се изчервява. Той раздрънка веригите си и се прокашля с надеждата, че Каин ще спре да го разпитва, но кучият син просто си лежеше там и го гледаше, докато Орбек се принуди да продължи.

— Не е лесно за обяснение.

— Опитай.

— След като те отведоха… всичко се омаза, а? Т’Пас реши, че тя е шефът, и започна да командва наред, но никой не я харесва и всички се разцепиха на малки групички, които се мразеха, и ами, не знам. Ако ти не се върнеше, всички, така или иначе, щяхме да умрем. Затова реших, че трябва да се добера до теб — та дори в окови и синини. Да има кой да ти помага, ако решиш да се измъкнеш оттук. Да ти бъда крака както преди.

Каин го погледна с присвити очи.

— Така ли?

— И започнах да замерям пазачите с лайна. Който се появи на мостчетата, мятам по една шепа и ето ме тук. Виках те. Виках името ти, но не чувах отговор. Скоро гласът ми изчезна. Реших, че си мъртъв. Защо не отговаряше?

— Бях зает — отвърна спокойно Каин.

— Зает?

— Да. Трябваше да се погрижа за други неща. А Делиан?

— Сигурно е мъртъв.

— Сигурно?

Орбек сви рамене.

— Беше много зле, когато ме докараха тук. Кракът му го убиваше. Едва ли му оставаше повече от ден, а това беше преди много дни.

Каин се загледа в непрогледната тъма в дъното на Шахтата.

— Така — рече след известно време Орбек. — Това е историята ми, а? Ще ме отключиш ли?

Каин бавно извърна глава и срещна погледа на Орбек.

— Може пък да смятам, че тук ще си в по-голяма безопасност.

— Не ми прави услуги, Каин. — С мъчителен стон Орбек измъкна ръцете си иззад гърба и ги показа на Каин. Китките му бяха омотани в мръсни окървавени парцали. Там, където някога се бяха намирали бойните му нокти, сега бяха останали само гноящи пънчета.

Каин изсъска през зъби.

— Дадоха ми повече, отколкото очаквах, а?

— Мамка му — промърмори Каин.

— Клещи резачи — дрезгаво изрече Орбек. — Щрак-щрак. Щрак, мамка им, щрак. Разбираш ли какво ми причиниха? Разбираш ли?

Каин просто го гледаше безизразно.

— Постъпиха с мен така, както постъпи ти преди години с Черните ножове. Отрязаха онова, което ме прави мен. Сега никога няма да си намеря самка. Никога няма да имам кутрета. За какво ми е да съм в безопасност? Остана ми само да избера добра смърт. Добра смърт. Чест за клана ми.

— Разбирам те — отвърна Каин.

— Пусни ме.

Той не помръдна.

— Може би аз съм в по-голяма безопасност, ако останеш тук.