Острието на Тишал

— Помня… — промърмори зловещото безизразно подобие на Киъранделиния глас. — Помня какво е да си желана.

— А аз — рискува Лич, усещайки пробив — помня какво е да желая теб. Бяхме страхотни заедно. Знаеш го. Никоя друга жена не ме е карала да се чувствам…

— Аз не съм жена.

— Никоя женска от който и да е вид — поправи се гладко Лич. — Нито от хората, нито от първородните, нито от каменарите, не ме правеше толкова щастлив, колкото ти. Сънувах те нощем и се събуждах, облян в пот. Изпадах в паника при мисълта, че повече няма да те видя.

— Да ме видиш? Това ли е желанието ти?

— Това и повече — настоя той. — Бихме могли да променим всичко. Сред Очите все още има мъже, които са ми верни, а Котките до един са мои хора. Освен това знам къде Магьосническият корпус е складирал грифоновите си камъни…

— Няма какво да променяме.

— Ами тогава… — Лич се опита да се усмихне. Дали го виждаше ясно? — Тогава можем просто да… да бъдем заедно. Нали се сещаш?

— Така. — Гласът ѝ прозвуча безжизнено и студено. — Отново искаш да докосваш гърдите ми, да плъзнеш ръка по хълбоците ми.

— Повече от всичко на света — отвърна той, мислейки си: С изключение може би да се измъкна жив оттук.

— Много добре. Приемам привързаността ти. Целуни ме веднъж и да приключваме.

Ръце като клоните на вледенено дърво обхванаха лицето му. Нещо твърдо и покрито с кора се докосна до устните му, наквасвайки ги с гъста слуз с вкус на желязо, напомняща на… не, не напомняща.

Това наистина бе съсирваща се кръв.

Кората се разтвори, разкривайки остри зъби, които се забиха в долната му устна. Език, приличащ на обгоряло дърво, се напъха в устата му и вкусът му бе същият, като миризмата в пещерата: на старо месо, черно и разлагащо се. Ноктите пуснаха ръката му и Лич падна на колене, давейки се, притиснал ръце към гърлото си.

— Нима целувката ми вече не събужда някогашната страст? — попита гласът с мрачна подигравателност.

— Не, аз, ъъъ… — Лич се закашля продължително. — Не, просто ме изненада, това е. Просто се сепнах. Не знаех, че се намираш толкова, хм, близо до мен. Не можех да разбера откъде идва гласът ти.

— Това не е гласът ми. Той звучи вътре в теб. Аз не говоря вече.

— Не разбирам.

— Естествено, че няма да разбереш. Разбирането е моето проклятие. Моята дарба.

В мрака се появи светло петно; със засилването на светлината безформените контури оформиха силует.

— Подари ми я един стар приятел — промърмори гласът. — Той също ме желаеше. Надари ме с разбирането и в същото време ме дари със смърт.

Мъжделивата фигура стана по-отчетлива; напомняше противно осакатен паяк: някакво съсухрено паякоподобно същество, на което липсваха половината крайници. Паяковидната глава се поклащаше бавно, хипнотично, напред-назад, сякаш се опитваше да преглътне някакво полусдъвкано парче месо.

— Можеш ли да си представиш — продължи гласът — какво е да полудееш и да знаеш, че полудяваш? Можеш ли да си представиш да разбираш точно какво те кара да искаш да убиеш приятелите си и да изядеш труповете им — и въпреки това да продължаваш да го искаш?