Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
— Но не губете надежда — каза Уестфийлд Търнър на света. — Както самият Каин каза веднъж: „Никога не се предавай.“ Ние няма да се предадем. Сега ви моля да подкрепите петицията ми пред Конгреса на незаетите. Със съгласието на Конгреса ние можем да изпратим бойни отряди на място за незабавни действия. Моля за разрешение да разгърна мащабна военна спасителна операция. Това може да е последната надежда за управител Майкълсън. Той неведнъж се е озовавал на бойната линия заради нас. Сега е наш ред. Не можем да го предадем. Няма да го предадем. Може и да не успеем да го спасим, но няма да го изоставим без борба.
Президентът Търнър пропусна да разкрие, че подготовката бе започнала дни по-рано, много преди да пристигне потвърждението, че Каин е жив.
Докато произнасяше речта си, ротата Бауер от 82-ро подразделение на Социалната полиция — подсилен стрелкови батальон, придружаван от нередовни части, съставени от най-добрите Актьори, обучавани в Отвъдие — се спускаше надолу по Великия Чамбайген към Анхана.
7.
Хабрак откри Каин облегнат на влажния камък, изпънал крака в мръсотията, която покриваше стъпалата. Приличаше му на голата дървена кукла, която Хабрак беше намерил в една уличка през зимата. Някакво ядосано хлапе я беше хвърлило по стената и тя беше паднала в едно сметище. Хабрак отнесе куклата у дома си, почисти я и залепи счупените части. Как блестяха очите на дъщеря му сутринта, на рождения ѝ ден…
Сержантът се надвеси намръщено над него. Каин или не, идеята да пребие безпомощен мъж до смърт изобщо не му допадаше. След прекараните двайсет години в армията, последвани от седемнайсет години в донжонската стража — дванайсет от тях като сержант, — той прецени, че има доста добра представа за задълженията си. Трябваше да следи затворниците от донжона да си останат в донжона. Това беше всичко. Той не беше някакъв шибан имперски палач, нали?
Нямаше смисъл да обяснява това на проклетия Патриарх.
Но не можеше и да се скатае. Той въздъхна. Доста беше размишлявал върху ситуацията и изобщо не се чувстваше комфортно да нареди на момчетата си да свършат работата, която сам се гнусеше да свърши. Освен това не беше сигурен, че ще успеят да я свършат както трябва. Мнозина щяха да я приемат твърде лично. Много от момчетата му служеха в Стражата достатъчно дълго, за да си спомнят последното посещение на Каин.
Преди седем години Каин се беше появил точно по време на дежурството на Хабрак. И точно хората от смяната на Хабрак бяха убити и осакатени по време на бунта, който беше вдигнал Каин, за да прикрие бягството си.
Тоягата му тежко се удари в крака му. Той откачи ремъка ѝ от китката си, хвана я удобно и я задържа за миг пред очите си: дъбов прът с дължина до лакътя, обвита в кожа дръжка и обкован с метални пръстени край. Поспря се за миг там, в Шахтата, и езикът му опипа вътрешната страна на бузата му, където дълъг белег свързваше края на горната му устна със задната част на челюстта му.
Всичко се разгърна пред очите му, сякаш се случваше в този момент: внезапното отваряне на вратата на Шахтата, мрачните искри в очите на Каин, проблясващото острие на ножа му. В спомените му оръжието летеше бавно като облак в лятно небе; в реалността ножът бе разбил зъбите му и бе прерязал бузата му, преди Хабрак да осъзнае, че е неговата мишена.
Хабрак имаше много повече причини за лично отмъщение, отколкото който и да е от хората му. Сега можеше да се възползва от случая и да поизмъчва мъжа, преди да го убие. Но не искаше.
Градът можеше вече да е изгорял над главата му — целият шибан свят може и да беше обгърнат в кървави пламъци, — но в проклетия донжон трябваше да цари ред. Хабрак и всеки от хората му щяха да изпълняват задълженията си, докато не получеха нови заповеди.
Той отпусна тоягата и откачи ключовете от халката, която подрънкваше на колана му. Щеше да пръсне главата на Каин и да го пусне в мелачката. Но нямаше да се наслаждава на работата си. Просто щеше да я свърши.
Това е да си войник.
Очите на Каин бяха отворени, изцъклени и неподвижни. Не помръднаха, когато Хабрак разлюля фенера си пред лицето му. Зениците му не реагираха на промяната на светлината.
Мъртъв.
Хабрак кимна на себе си. Нищо изненадващо, като се имаше предвид мократа сива гадост, която изяждаше краката му. Като че ли беше издълбал нещо в стената, преди да умре. Мнозина Шахтъри го правеха. Хабрак винаги бе смятал, че тези забравени хора отчаяно искаха да оставят поне някакъв белег за своето съществуване. Някои пишеха забавни неща, понякога дори смешни.