Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Хабрак присви очи и се взря в драскулките, но не можа да разбере какво е искал да каже Каин. Спомни си, че мъжът като че ли беше патканец. Може би беше написал нещо на паткански; може би тия патканци използваха различна азбука. Дори не можеше да разбере дали драсканиците са цифри или букви, или може би някакво йероглифно писмо.
Той изсумтя. Значи Каин бе изсякъл в камъка последните си думи, но нямаше кой да ги разчете.
Поредният мъртвец, безименен както всички останали.
Е, какво облекчение.
И все пак, независимо дали Каин е мъртъв, или не, той трябваше да изпълни заповедта си.
Един силен удар по главата щеше да е достатъчен. Нямаше смисъл да се опитва да я разцепи — а и нали не трябваше да обезобразява лицето му; трябваше Каин да бъде разпознат, за да може Хабрак да се измъкне оттук. Той подпъхна крак под едното коляно на Каин и го отритна настрани, разчиствайки си място, на което да стъпи. Не беше много прилично да рита така трупа…
Хабрак се намръщи и огледа критично главата на Каин. Може би щеше да е по-добре, ако нанесе удара с две ръце. Извърна се, остави фенера на стъпалата зад гърба си и когато отново се обърна, установи, че неподвижният поглед на Каин е вперен в него.
— Хей — рече неуверено Хабрак, — ти да не си жив?
Каин не отговори. Като че ли не дишаше.
Огромната сянка, която Хабрак хвърляше върху стената, се сви, щом сержантът пристъпи колебливо напред. Той захвана по-здраво тоягата си и я вдигна с две ръце над главата си, сякаш държеше меч.
— Хей ти! — Сержантът побутна отново с крак гноясалото коляно на Каин. — Хей, жив си, нали?
Устните на Каин се разтегнаха, оголвайки зъбите му, които проблеснаха под слабата светлина на пламъка като вълчи очи.
— Знаеш ли какво се случи — изрече бавно той, — когато ритна крака ми?
Гласът му стържеше като шепа сгурия между пръстите.
— Заболя ме.
Двайсет
В деня, когато мъртвецът си намери име, големият камък, който запечатваше гробницата му, се разби на парчета. Те пропаднаха в бездната, защото счупеното от него никога не може да се поправи, а онова, което той отвори, не може да бъде затворено. Такава бе силата на неговото име.
И излезе той от гробницата си, сияещ и могъщ като утринно слънце, което изгрява над тъмни планини.
1.
Отнякъде в тъмнината се появява тояга: от Ортовия облак от сенки, който се кълби около главата на пазача. Тя се носи във въздуха като пухена възглавница, паднала от луната; пределната скорост на майчина целувка. Това е светкавица, мълния: изстрел от пушка, насочена в лицето ми. Спуска се надолу бързо, умело, професионално: замах на касапин, падане на ножа на гилотина. Тоягата пада надолу, украсена с всички мислени оттенъци на садистично наслаждение, но всичко това няма абсолютно никакво значение.
Защото, когато тоягата полита надолу, кракът ми помръдва.
Просто леко потрепване, внезапно сгъване на коляното — рефлексен спазматичен гърч на умиращ човек, който драпа с пети по пода, — но това е достатъчно. Това е победа. Останалото са подробности.
Защото, когато той пристъпва напред, за да нанесе силния си професионален удар, глезенът му се озовава точно до сгъвката на коляното ми. И когато левият ми крак внезапно се сгъва, той го притиква с някакви си два инча по-близо до мен, така че ударът, който би трябвало да разпръсне мозъка ми върху нечистотиите по пода, се стоварва върху обкованата с желязо издутина на стената, на която облягам главата си, и тоягата изхвръква от ръцете му.
Същевременно той губи и равновесие и аз с удоволствие му помагам: сграбчвам едната му китка със свободната си ръка и го дръпвам към мен. Шлемът и скритата под него глава се удрят в стената с познатото ни от анимационните филмчета звучно дрънчене и преди да се усети какво става, аз вече съм го обърнал с гръб към мен и веригата, която приковава дясната ми китка към стената, е увита около гърлото му.
Той се опитва да извика, но веригата го стяга. Опитва се да се бори, но аз си изкарвам хляба с убиването на хора. Нищо в професионалния му опит не го е подготвило за срещата с хора като мен.
Докато го душа, обмислям дали няма някакъв начин да го оставя жив. Може би причината бе менталното зрение, не знам, но… докато го гледах как слиза в Шахтата, аз имах усещането, че го познавам. Сякаш по някакъв начин мога да го разбера. В смисъл, аз го познавам един вид непряко — мисля, че името му е Хабрак. Двама актьори от ССП често се бяха сблъсквали с него. Оставяше впечатление за приличен тип, дори повече: изглеждаше ми като мъж, който изпълнява онова, което му е било отредено от боговете при раждането му. Може би да служиш като сержант в донжонската стража не е кой знае каква съдба, но си е неговата.