Прагът на вечността [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-009-8
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Прагът на вечността [bg]». Краткое содержание книги:
Полицаят не спираше да говори.
— То е почти като — как се казваше в католическите църкви? Параклис на някой светия, да.
— Така е — съгласи се тя. — Параклис е.
Програмата Днес беше част от мрежа телевизионни и радиостанции и студия, някои от които се намираха в небостъргач в търговската част на града. В отдела за личния състав работеше привлекателна дама на средна възраст — госпожа Залцман — която се поддаде на чара на Джаспър Мъри. Тя кръстоса добре оформените си крака, изгледа го кокетно над сините рамки на очилата си и го нарече „господин Мъри“. Той й палеше цигарите и я наричаше „Сини очи“.
Тя изпитваше съчувствие към него. Извървял целия път от Британия с надеждата, че ще събеседват с него за работа, която не съществуваше. В Днес не вземаха на работа начинаещи — всички хора бяха опитни телевизионни репортери, продуценти, оператори и проучватели. Неколцина бяха известни в професията. Дори и секретарките бяха ветерани от новините. Джаспър напразно протестираше, че не бил начинаещ — издавал беше свой вестник. Госпожа Залцман, цялата състрадание, му обясни, че студентските издания не се вземат под внимание.
Той не можеше да се върне в Лондон — щеше да бъде твърде унизително. Би сторил всичко, за да остане в САЩ. Работата му в Западна поща вече трябва да беше заета от някого.
Той замоли госпожа Залцман да му намери работа, каквато и да е, без значение колко долна — някъде в мрежата, част от която беше Днес. Той й показа зелената си карта, получена от американското посолство в Лондон, което означаваше, че му е позволено да си търси работа в Щатите. Тя му каза да се върне след една седмица.
Той спеше в студентско общежитие в Долен Ийст Сайд и плащаше един долар на вечер. През седмицата проучи Ню Йорк и ходеше навсякъде пеш, за да спести пари. После се върна при госпожа Залцман с една роза в ръката. Тя му даде работа.
Беше много долна. Назначиха го за машинописец в някаква локална радиостанция със задачата да слуша радиото цял ден и да записва всичко — излъчени реклами, пуснати песни, интервюта, продължителност на новините, на прогнозата за времето и на сведенията за движението. На Джаспър не му пукаше. Беше пъхнал крака си във вратата. Работеше в Америка.
Отделът за личния състав, радиостанцията и студиото на Днес се намираха в един и същ небостъргач, а Джаспър се надяваше, че ще може да се сближи с хората от Днес, но не се получи. Те бяха елитна група и се държаха заедно.
Една сутрин Джаспър се озова в асансьора с Хърб Гулд, редактора на Днес, четиридесетинагодишен мъж с вечно набола синьо-черна брада. Джаспър се представи и започна:
— Аз съм голям почитател на Вашето предаване.
— Благодаря Ви — учтиво отвърна Гулд.
— Моята амбиция е да работя за Вас — продължи Джаспър.
— В момента нямаме нужда от хора — отвърна Гулд.
— Ако някой ден имате време, бих желал да Ви покажа статиите си, писани за национални британски вестници.
Асансьорът спря. Джаспър отчаяно продължи:
— Писал съм…
Гулд вдигна ръка, за да го застави да спре, и излезе от кабинката.
— Благодаря Ви — рече той и потегли.
Няколко дни по-късно Джаспър седеше на пишещата машина със слушалки на ушите и чу медения глас на Крис Гарднър, водещия на сутрешното предаване, да произнася:
— Британската група Плъм Нели са в града за тазвечерното си представление с Всезвездното турне.
Джаспър наостри уши.
— Надявахме се да ви представим интервю с тези младежи, наричани новите Бийтълс, но промоутърът им заяви, че нямали време. Вместо това излъчваме последния им хит, написан от Дейв и Вали — „Сбогом, Лондон“.
С началото на песента Джаспър свали слушалките, подскокна от бюрото си — малка кутийка в коридора — и отиде в студиото.
— Аз мога да взема интервю от Плъм Нели — заяви той.
В ефира Гарднър звучеше като кинозвезда — изпълнител на романтични роли, но всъщност бе грозноват човек с пърхот по раменете на плетената си жилетка.
— Как ще го направиш, Джаспър? — леко скептично го попита той.
— Познавам групата. Израсъл съм с Дейв Уилямс. Майките ни са най-добри приятелки.
— Можеш ли да доведеш групата в студиото?
Вероятно можеше, но Джаспър не желаеше това: