В капана на времето [bg]

— Така ли? Колко мило! — Отдръпнах ръка, а той я стисна още повече, почти болезнено.

— О, да! Чух, че сте много обичана сред хората на съпруга ви — усмихна се така, че очите му почти се затвориха. Наричали ви нео геймнидх меала. Това означава „госпожа Медени устни”.

— Е, благодаря ви… — започнах аз, но не успях да продължа, защото юмрукът на Джейми се стовари в челюстта му, а Саймън политна към масата, разпиля сладкишите и приборите по плочите на пода с ужасен трясък.

Беше облечен като джентълмен, но имаше инстинкти на побойник. Превъртя се на колене, стисна юмруци и замръзна. Джейми стоеше над него съвсем неподвижен и затова още по-страховит.

— Не — рече той, — тя не знае келтски. И след като го доказа пред всички, би ли се извинил на жена ми, преди да съм ти вкарал зъбите в гърлото. — Младия Саймън го гледаше кръвнишки, после се озърна към баща си, който кимна едва забележимо, като че ли подразнен от това прекъсване. Черната коса на сина му се беше освободила от връвта, с която бе прихваната, и сега висеше като дървесен мъх по лицето му. Той погледна Джейми, но със странна развеселеност, примесена с уважение. Избърса уста с опакото на дланта си и ми се поклони сериозно, все още не колене.

— Моите извинения, госпожо Фрейзър, съжалявам, ако съм ви засегнал.

Не можах да направя друго, освен да кимна, преди Джейми да ме изведе в коридора. Бяхме стигнали почти до последната врата по него, когато се обърнах назад, за да се уверя, че няма никого, и попитах:

— Какво точно означава нео геймнидх меала? — И го дръпнах за ръкава, за да забави крачка. Той ме погледна, сякаш изненадан.

— А? Ами наистина означава „медени устни”. Донякъде.

— Но…

— Но не става дума за тези на устата, сасенак — добави сухо.

— Какво… — понечих да се върна библиотеката, но той ме хвана здраво.

— Спокойно, спокойно — прошепна в ухото ми. — Не се тревожи, сасенак. Те само ме изпитваха. Всичко ще бъде наред.

Бях оставена на грижите на лейди Франсис, сестра на Младия Саймън, а Джейми се върна в библиотеката, изпънал рамене и готов за битка. Надявах се да не бие други свои роднини; макар че, като цяло, Фрейзър не бяха такива здравеняци като Макензи, но изглеждаха доста сприхави.

Лейди Франсис беше млада, може би на двайсет и две, и ме гледаше с нещо като ужасeн интерес, сякаш щях да ѝ се нахвърля, ако не ме тъпче постоянно с чай и сладкиши. Опитах се да изглеждам възможно най-приятна и безопасна и след време тя се отпусна дотам, че ми призна, че никога не е срещала „англичанка”. „Англичанката” явно беше екзотичен и опасен звяр.

Много внимавах да не правя резки движения и след известно време тя се успокои толкова, че ми представи срамежливо сина си — здраво тригодишно детенце, поддържано в неестествено чисто състояние от зорка и строга прислужница.

Тъкмо разказвах на Франсис и по-малката ѝ сестра Ейлин за Джени и семейството ѝ, които те не познаваха, когато в коридора се чу силен трясък и вик. Скочих на крака и стигнах до вратата точно навреме, за да видя как една раздърпана купчина се надига на крака в коридора. Тежката врата на библиотеката беше отворена и четвъртитата фигура на Саймън Фрейзър-старши стоеше на прага ѝ, зловеща като жаба.