Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
Джак взе чашата с кафе от доктора.
— Благодаря ви. Мислиш ли, че е бил Грег?
— Да — отговори Робърт. — Няма ли да седнеш, Джак?
Но Джак, облечен в смачканите си панталони, дебело вълнено сако и ботуши, продължаваше да стои прав с кафето в ръка, от време на време поглеждаше часовника си и по всяка вероятност си мислеше, че след една минута трябва да тръгне обратно за завода.
— Но полицията не може да не е предприела нещо.
— Струва ми се, че мислиш прекалено логично — каза Робърт.
Джак поклати глава.
— Сигурно няма да предприемат нищо, докато не се уверят, че трупът не е на Уинкуп. Така ли е?
— Разпитах Липенхолц за състоянието му — каза доктор Нот. — От неговите думи, дори и от тях, извадих заключението, че трупът е престоял във водата повече от няколко седмици. А Уинкуп е изчезнал след това — не помня точно кога.
Изминали са тринадесет дни, помисли си Робърт, откакто Уинкуп уж е бил бутнат в река Делауер. Джак го гледаше.
— Как ти се стори? Трупът, искам да кажа?
Робърт отпи голяма глътка от горещото кафе, което докторът току-що бе сипал.
— Ами… труп.
— Отивам да изпържа малко яйца — каза докторът и отново се запъти към кухнята.
Джак седна внимателно на канапето близо до Робърт.
— Това значи ли, че в момента не търсят Уинкуп? Извинявай за глупостта ми, но просто нищо не разбирам.
— Ами да, не са се разтърсили — каза Робърт. — И ти съвсем не си глупав, изобщо не се укорявай. Но си напълно прав — не го търсят. Защо да си правят труда?
— А според тях кой е стрелял?
— Това просто не ги интересува — каза Робърт.
От кухнята се чуваше цвъртене на масло в тиган. Докторът се показа на вратата с дървена лъжица в ръка.
— Струва ми се, че мистър Форестър е прав. Не ги интересува. Ще е по-добре, ако се облегнете назад и се отпуснете, мистър Форестър. — Нареди няколко възглавници на стената зад него и Робърт се облегна назад. — Как се чувствувате?
— Добре, но малко особено.
— Снощи загубихте много кръв и затова се чувствувате особено. Трябваше да зашия една артерия — каза докторът весело.
Джак отново погледна часовника си.
— Искаш ли да предам нещо на Джафи, Боб?
— Не, благодаря ти, Джак. Всъщност да, кажи му, че днес няма да дойда на работа. Болен съм. Веднага щом мога, ще си изпратя оставката. Напускам. С мен е свършено. Ето това е.
Джак хвърли поглед към доктора, после отново към Робърт.
— А довечера? Полицията няма ли да…
— Мистър Форестър ще бъде добре дошъл у дома. В Ритърсвил. Там не се случва нищо, освен дето… — докторът потри плешивото си теме — понякога ме вдигат посред нощ, защото някой е получил разстройство. Стар анекдот, но все още е много верен. Ще хапнете ли пържени яйца, мистър Нилсън?
Джак стана.
— Не, благодаря, трябва да тръгвам. Защо не изчакаш с оставката, Боб? Утре зъболекарят ще…
— След онова, което Джафи ми наговори? — попита Робърт.
— Той наговори ли ти нещо?
— Е, не съвсем, но съм убеден, че според него съм виновен, че съм смахнат тип, чието място не е в самолетостроителното предприятие „Лангли“. Това е достатъчно.
— Във Филаделфия няма да работиш за Джафи.
— Нещата са свързани — каза Робърт-. — Дори зъболекарят утре да каже, че трупът не е на Уинкуп, от това Уинкуп няма да се появи и няма да стане автоматически видно, че не съм го убил, нали така? Погледна доктора, който продължаваше да стои на кухненската врата, и му стана приятно, че той го слуша. — Хубаво е да си кажеш това, дето ти е на душата. Много е хубаво — добави Робърт и отново се отпусна върху възглавниците.
— Но не искам да се предаваш — каза Джак и размърда обутите си в ботуши крака.
Робърт не отговори. Дали наистина се предаваше? Чувствуваше се уязвим като кутийка от тънко стъкло. Какво мога да направя, питаше се той и отговорът, който му идваше наум, беше „нищо“.
— В повечето ситуации човек може да направи нещо — каза той, — но и сегашната просто не виждам какво. Гласът му секна истерично и изведнъж той си спомни за Джени. Негова беше вината, че тя се самоуби. Обичаше го, а той така обърка всичко, че тя се самоуби.
Джак го потупа по рамото. Главата на Робърт беше отпусната надолу, а с дясната ръка бе захлупил лицето си. Джак говореше с доктора и докторът казваше със съвсем естествен глас, че Робърт ще дойде с него в къщата му за ден-два, ако е необходимо. Джак записа името на доктора и телефонния му номер. След това Джак си тръгна и докторът сложи на масичката пред Робърт чиния с пържени яйца и препечен хляб, намазан с масло и мармалад.