Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
Докторът се обърна и го погледна с живите си сини очи.
— Смъртта е съвсем нормално нещо, също както и раждането. Хората не искат да я приемат. По-точно ние не искаме. Не мога да кажа, че египтяните например са имали същото отношение към нея.
— Но за всяко нещо си има време, нали така? — рече Робърт. — А младостта не бива да бъде спохождана от смъртта. Не е чудно, че младите се боят от нея. Виждал съм възрастни хора да я приемат. Това е друго. — Робърт погледна доктора. — Надявам се, че не съм казал нищо за Джени.
— За Джени? Не, мисля, че не. Бях задрямал в креслото. Не мога да кажа, че съм чул всяка дума. Джени е момичето, което се самоуби, нали така?
— Да.
— Момичето на Уинкуп.
Робърт бе станал и сега седеше на канапето.
— Щяхте ли да се ожените за нея?
— Не — отговори Робърт. — За съжаление тя се влюби в мен.
— И вие… вие я отблъснахте?
— Казах й, че… не знам дали някога ще мога да я обикна. И тя… тя се самоуби във вторник вечерта. На няколко пъти ми беше споменала, че смъртта не я плаши. Била преживяла смъртта на малкия си брат, който починал от менингит. Това я разстроило — за известно време, — но се съвзела, защото се научила да приема смъртта. Точно тази дума употребяваше — „приемам“. Плашех се, когато я слушах да говори така. И след това… се самоуби, без да има сериозна причина. Предполагам, че сте го прочели във вестниците. Публикуваха бележката, която остави. Пишеше, че за нея съм символизирал смъртта. — Робърт погледна доктора право в очите — беше му интересно да разбере какво си мисли, без да знае всички факти и дребни подробности, макар да е следил историята във вестниците. — Тя беше влюбена в смъртта, така да се каже. Затова и се влюби в мен.
За момент докторът го погледна подозрително, после отново се усмихна.
— Този случай определено е изисквал намесата на психиатър. Искам да кажа, за момичето. Да, четох във вестниците. Още снощи си спомних. Докато пътувахме насам с полицията, си спомних историята. Помислих си: никому няма да е леко, ако изпадне в такова положение. Целта на много самоубийства е да накараш някого да се почувствува гузен и виновен. Може би сте скъсали неочаквано с нея или…
— Не. — Робърт се намръщи. — Първо, нищо не съм й обещавал, между нас нямаше нищо… и все пак имаше. Никога не съм разбирал това момиче, защото никога не съм допускал възможността тя да се самоубие. Може би не съм се постарал достатъчно да я разбера, а може би нямаше да успея, дори да се бях опитал. Но всичко това остави у мен ужасното чувство на съжаление, а и на срам, че съм объркал нещо. Един човешки живот. — Робърт видя как докторът кимна енергично на два пъти и се уплаши, че думите му са останали неразбрани, че не се е изразил достатъчно ясно. Робърт се изправи, за момент се олюля, но успя да остави чашата с чинийката на масичката и отиде в банята както беше по чорапи.
Искаше да вземе душ, но щеше да намокри превръзката, а не биваше да затруднява доктора да прави нова; затова се изтри с една малка кърпа над мивката и се избръсна — набързо и немного внимателно. Чувствуваше се отпаднал.
— Докторе, ще ми дадете ли някакво хапче? — попита той, когато излезе от банята. Отвори единия куфар, за да извади чиста риза. След това всичко около него започна да се разпада на сиви точици. Докторът го беше хванал за дясната ръка и го дърпаше обратно към канапето. — За ободряване — успя да изрече Робърт. — Нищо не ме боли.
— Мога да ви дам хапче, но какъв е смисълът? Трябва да си почивате днес. Имате ли близък човек, който да остане днес при вас?
В ушите на Робърт бучеше толкова силно, че почти не чу какво му каза докторът.
— Никъде няма да ходите днес — каза доктор Нот.
На вратата се почука и докторът отиде да отвори.
— Мистър Нелсън, предполагам каза докторът.
— Нилсън — поправи го Джак. — Приятно ми е. Как е пациентът?
Робърт седеше изправен на края на канапето.
— Благодаря, много съм добре. Искаш ли кафе, Джак?
Джак огледа стаята, преди да отговори, забеляза ъгъла на писалището, отиде към него и го пипна.
— Господи!
— Да, да, пет бяха. Пет куршума — каза доктор Нот и отиде в кухнята.
Джак смръщи черните си вежди.
— Полицията предприе ли нещо този път? Или пак нищо?
— А, не, бяха тук. Дойдоха. И те, и цяла тълпа съседи — каза Робърт.
— Как обичате кафето, мистър Нилсън? — попита докторът.
— С една лъжичка захар — отговори Джак. — Видели ли са някого? Направиха ли нещо?
— Не мога да ти кажа със сигурност, защото загубих съзнание десетина минути след като ме раниха. Когато дойдох в съзнание, къщата беше пълна с хора. — Робърт се засмя. Какво друго да направи, освен да се засмее при вида на дългото, намръщено и озадачено лице на Джак?