Острието на Тишал

Беше повтарял тези думи отново и отново, вече незнайно колко дни; гърлото му беше пресъхнало, устните се бяха напукали, а очите му бяха забравили какво е това светлина.

— Не съм въоръжен. Предавам се.

И продължи да го повтаря, докато тишината не го връхлетя под формата на удар в тила.

Тъмнината бе пропита със звуци: тътрене на крака, сумтене и подсмърчане, рядко прозвъняване на ризница и стържене на стомана в камък.

При други обстоятелства Негова Светлост почитаемият Тоа В’Лич, Херцог на обществения ред, щеше да е готов да вдигне скандал; да се разкрещи на похитителите си, че е важна личност, и да намекне, че за всички нанесени му морални и физически вреди ще последват имперски репресии. Негово Величество Кралят на Кант щеше да е готов да се пазари: да предложи на похитителите си да определят цена за свободата му, да сключи сделка, която след това можеше и да спази, ако му отърваше. Но тези двама мъже бяха погълнати от тъмнината.

Сега тук беше само Лич, както го бе нарекла майка му при раждането му, след като светът и собственото ѝ тяло ѝ бяха изиграли лоша шега.

— Добре дошли в скромния ми дом, Ваша Светлост.

Гласът беше на Киърандел, макар той да не беше сигурен, че глас бе подходящата дума. Монотонният шепот, ясен и тих, прозвуча толкова близко, че Лич очакваше да усети диханието ѝ върху шията и бузата си. Но вместо това почувства само грубите нокти, които се впиваха в ръцете му и го държаха изправен. Единственото, което виждаше, бяха проблясващи очи. И мястото вонеше като шибаната Шахта.

— Киър… — започна той.

— Шт! Не произнасяй това име! Никога повече не го произнасяй. — Паническите нотки в гласа се изгубиха, заменени от циничен провлечен говор. — Лош късмет е да изричаш името на неспокоен мъртвец.

— Мъртвец…?

— Трижди мъртва. Тази фея умря от собствената си ръка: изпи отрова. След това, няколко дни по-късно, умря от мъка на Брега на простолюдието. И най-накрая, още по-късно, даде живота си, за да защити народа си, докато се бореше срещу мощта на Империята в горящите руини на собствения си дом.

— Трижди мъртва, но още е тук — рече тихо Лич, без да се подиграва. — Сигурно е много жилава.

— Някога може би. Но вече не.

— Ако, хм, тази дама е мъртва, тогава с кого разговарям?

— Аз съм отмъстителният труп на нещастната фея — отвърна тъмнината.

— Ха. Знаех си, че гласът ти звучи малко странно — рискува да се пошегува той, но никой не се засмя.

— Не чуваш моя глас.

— Да, добре — отвърна той, мислейки си: Мамка му, мръднала е като Тоа Сител. Но тя бе последната му надежда. — Искам да ти предложа сделка.

— Естествено, че ще искаш.

— Мога да ти кажа къде са разположени Котките, Очите и Магьосническият корпус — позиции и численост. Мога да ти кажа къде се намират оръжията и провизиите ни. Мога да ти нарисувам карта на патрулните маршрути в пещерите. Лично начертах плановете за мащабното нападение…

— И каква работа ще ми свърши тази информация?

Едва ли беше чак толкова луда. Нали?