Каменният кръг [bg]

Косата ми се бе освободила при прехода между двата кораба; аз я усуках и я прихванах колкото можах, после посегнах за медицинското си сандъче, което беше в ръцете на един юнкер.

— Най-добре ми покажете къде са — казах аз. Вятърът беше силен и съзнавах, че са нужни доста усилия от страна на екипажите да държат двата кораба близо.

В туиндека беше тъмно, светеха само малки газеници, провесени от тавана, които се люлееха с кораба, и редиците хамаци тънеха в сенки, опъстряни със смътни петна светлина. Приличаха на малки китове или на спящи морски зверове, сгърбени и черни, люлеещи се с морето.

Вонята беше ужасна. През грубите въздушни шахти, които стигаха до горната палуба, явно не влизаше много въздух. По-лоша от вонята на немити тела беше смрадта на повръщано и гъстата, задавяща миризма на кървава диария, която осейваше щедро пода под хамаците на болните, които бяха твърде зле, за да стигнат до някое нощно гърне. Обувките ми лепнеха за палубата и се отлепяха с гаден лепкав звук, който ме караше да внимавам много откъде минавам.

— Дайте светлина — казах безапелационно на разтревожения млад юнкер, който получи заповед да ме придружи. Той държеше кърпа пред лицето си и изглеждаше едновременно изплашен и нещастен, но се подчини, като задържа фенера така, че да надникна в най-близкия хамак.

Обитателят му изстена и се извърна, когато фенерът го освети. Беше зачервен от треска и кожата му беше много гореща. Вдигнах ризата му и опипах корема; беше горещ, кожата бе раздута и твърда. Докато го докосвах леко, мъжът се гърчеше като червей на кукичка и издаваше жални стонове.

— Всичко е наред — успокоявах го аз, докато го карах да легне отново. — Да, аз ще ти помогна; ще се почувстваш по-добре много скоро. Нека видя очите ти. Да, точно така.

Дръпнах назад клепача; зеницата се сви от светлината, очите му бяха зачервени от страданието.

— Господи, махнете светлината! — изпъшка той и отметна глава. — Ще ми пръсне главата! — Треска, повръщане, коремни спазми и главоболие.

— Студено ли ти е? — попитах и отдръпнах фенера.

Отговорът беше по-скоро стон, но утвърдителен. Дори в сенките виждах, че много мъже в хамаците са увити в одеялата си, макар че беше много задушно.

Ако не беше главоболието, можеше да е обикновен гастроентерит — но не и при толкова много болни. Беше нещо много заразно. Не малария, те идваха от Европа към Карибите. Тифът беше възможен; пренасяше се от въшките и бързо се разпространяваше в такива претъпкани помещения като това, а и симптомите бяха подобни — но с една важна разлика.

Този моряк нямаше характерният обрив по корема, нито пък следващият, но третият имаше. Светлочервените розети се виждаха съвсем ясно на лепкавата бяла кожа. Притиснах силно една и тя изчезна, но се появи отново след миг, когато кръвта се върна в кожата. Провирах се между хамаците, тежките потни тела ме притискаха от всички страни, и тръгнах пак към коридора, където капитан Ленард и още двама от юнкерите му ме чакаха.