Каменният кръг [bg]

— Да, разбира се. Елате с мен. — Ленард тръгна към стълбата надолу, после, изчервен, отстъпи и смутено ми посочи да мина пред него — за да не би случайно спускането да изложи неделикатно на показ краката ми, предполагам. Прехапах устна едновременно ядосана и развеселена и тръгнах.

Тъкмо бях стигнала до края на стълбата, когато чух гласове горе.

— Не, не безпокой капитана! Каквото и да искаш, трябва…

— Пусни ме! Казах ти, ако не ме оставиш да говоря с него, ще бъде твърде късно.

И после гласа на Ленард, внезапно остър, когато се обърна към натрапниците.

— Стивънс? Какво става?

— Нищо, сър — каза първият глас раболепно. — Томпкинс е сигурен, че познава онзи на кораба — големия, с червената коса. Казва, че…

— Нямам време — отряза го капитанът. — Кажи на помощника, Томпкинс, а аз ще говоря с теб по-късно.

Аз, разбира се, бях изкачила стълбата наполовина, когато чух тези думи, за да чуя всичко.

Отворът притъмня, когато Ленард започна да слиза надолу. Той ме погледна остро, но аз запазих безизразно лице и казах само:

— Имате ли достатъчно храна, капитане? Болните ще трябва да бъдат хранени много внимателно. Сигурно няма мляко на борда, но…

— О, има мляко — отговори той, внезапно ободрен. — Имаме шест млекодайни кози. Жената на артилериста, госпожа Йохансен, се справя прекрасно с тях. Ще я изпратя да говори с вас, след като се видим с интенданта.

Капитан Ленард ме представи бързо на господин Овърхолт, интенданта, и ни остави с нареждането да ми се предостави всичко необходимо. Господин Овърхолт, дребен, пълен човек с лъскава плешива глава, се втренчи в мен над високата яка на палтото си като някакъв едър Хъмпти Дъмпти, и замърмори недоволно за недостиг на всичко в края на пътуването и колко неприятно било това, но аз не го слушах. Бях твърде развълнувана и мислех за дочутото преди малко.

Кой беше този Томпкинс? Гласът му бе напълно непознат и бях сигурна, че не съм чувала името му. И по-важното — какво знаеше за Джейми? И какво щеше да направи капитан Ленард с тази информация? Така или иначе аз не можех да сторя нищо, освен да крия нетърпението си, и докато половината ми съзнание бе заето с безплодни предположения, започнах да разглеждам с господин Овърхолт какви провизии могат да се използват за болните.

Оказа се, че не са много.

— Не, определено не могат да ядат осолено телешко — казах твърдо. — Нито сухари, макар че ако ги накиснем в сварено мляко, вероятно ще може. Ако първо обаче махнете житоядците — добавих.

— Риба — предложи почти безнадеждно господин Овърхолт. — Често срещаме големи пасажи скумрия или дори паламуд с приближаването към Карибите. Понякога екипажът хваща по нещо.

— Може би и това ще свърши работа — казах разсеяно. — Варено мляко и вода ще са достатъчни в началото, но когато мъжете започнат да се възстановяват, трябва да получават нещо леко и хранително — супа, например. Сигурно ще можем да направим рибена чорба? Освен ако нямате нещо друго подходящо?