Каменният кръг [bg]

Следвах кръглата глава на Паунд, покрита с късо подстригани кафяви къдрици надолу към трюма, за да търсим стари платна, които можеха да се използват като превръзки. Но само половината ми съзнание бе заето с това; другата половина разсъждаваше за възможния източник на тифа. Той се причиняваше от бацил от рода Салмонела, и обикновено се разпространяваше чрез поглъщането му, пренасян от заразени чрез урина или фекалии ръце. Като се имаха предвид хигиенните навици на моряците, всеки от екипажа можеше да е преносител. Най-вероятно виновникът беше някой от онези, които раздаваха храната, като се имаше предвид широкото и внезапно разпространение на болестта. Готвачът или някой от двамата му помощници, или някой от стюардите. Щях да открия колко са, в коя столова сервират и дали някой е променил задълженията си преди четири седмици — не, пет, поправих се сама. Заразата бе започнала преди четири седмици, но имаше инкубационен период.

— Господин Паунд — извиках аз и кръглото лице надникна от върха на стълбата.

— Да, мадам?

— Господин Паунд… как е малкото ви име, между другото?

— Елайъс, мадам — каза той леко объркан.

— Имате ли нещо против да ви наричам така? — Скочих от стълбата и му се усмихнах. Той веднага ми се усмихна в отговор.

— Ами… не, мадам. Капитанът обаче може да има — добави предпазливо. — Това не е прието във флота.

Елайъс Паунд едва ли беше на повече от осемнайсет-деветнайсет години; капитан Ленард сигурно бе по-голям с пет-шест години. Все пак протоколът си беше протокол.

— Пред хората ще се обръщам към вас съвсем по флотски — уверих го, като потиснах усмивката си. — Но ако ще работите с мен, ще е по-лесно да ви наричам по име. — За разлика от него, знаех какво предстои — часове, дни и вероятно седмици работа и изтощение, когато сетивата започват да се замъгляват и в действие остават само навикът и слепият инстинкт… и неуморимо водачество.

Аз никак не бях неуморима, но илюзията трябваше да се опази. А това можеше да стане с помощта на двама-трима души, които да обуча; заместници на ръцете и очите ми, които ще действат, когато се наложи да си почина. Съдбата — и капитан Ленард — бе избрала Елайъс Паунд за моя дясна ръка; най-добре беше да се сприятеля с него веднага.

— Откога си в морето, Елайъс? — попитах и спрях да погледна след него, докато се провираше под ниска платформа, на която имаше огромни намотки смърдяща верига, всяка брънка бе два пъти колкото юмрука ми. „Веригата на котвата?“, зачудих се и я докоснах с любопитство. Изглеждаше достатъчно здрава, за да закотви и „Кралица Елизабет“, което бе успокояваща мисъл.