Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Още един ден като този и всичко ще изчезне — каза тъжно Велис. Облечена бе с проста рокля, покрита с кръв и мръсотия, с навити ръкави и прибрана назад коса, лицето ѝ омазано с пот и сажди. На Рева ужасно ѝ се искаше да я целуне, тук и сега, пред очите на навъсения епископ и Отеца, ако Той изобщо поглеждаше насам, в което Рева се съмняваше дълбоко.
— Внимавай, любов моя — прошепна Велис, разчела правилно погледа ѝ. — Хората тук се оказаха по-толерантни, отколкото очаквах, но това няма да го приемат.
— Не ми пука — каза Рева и посегна да хване ръката ѝ.
— Просто спечели битката, Рева. — Велис плъзна за миг палец по ръката ѝ, после я пусна. — После ще решим за какво ни пука най-много.
Вторият пръстен издържа през нощта, но на сутринта в една сграда близо до южната стена пламна пожар. Беше склад на тъкаческата гилдия, пълен с топове ленен плат. Огънят се разгоря толкова бързо, че пожарните команди не успяха да го овладеят, горещината скоро стана нетърпима за защитниците и Рева заповяда да се оттеглят към следващия пръстен. Този път дадоха жертви при изтеглянето — воларианците реагираха по-бързо, възползваха се максимално от настъпилия хаос и се прехвърлиха през стената, докато собствените им стрелци ангажираха вниманието на стрелците по покривите, немалко от които паднаха в мелето, задръстило улиците долу. Групи стрелци се оказаха отрязани от основната сила на армията, окопаха се в подсилени къщи, истински малки крепости, и взеха висок данък на воларианците, които дойдоха да ги изкарат оттам.
Рева гледаше от един покрив как група варитаи многократно се опитва да превземе параклис на няколко улици по-натам: катереха се по стените, опитваха се да влязат през прозорците, но труповете им неизменно политаха обратно. Накрая обградиха сградата и я атакуваха със стотина гърнета масло, после офицерът им хвърли запалена факла. Пламъците се разгоряха бързо и защитниците изскочиха от параклиса, не подгонени от страх, а пришпорвани от дива ярост, хвърляха се срещу варитаите без помен от страх. Рева се поизправи от изненада, когато позна човека, предвождащ защитниците — едър и облечен в жреческо расо, — който сечеше воларианците с меч с тънко острие. „Жрецът от площада.“ Той загина, разбира се, той, както и всички останали, посечени и заклани на улицата, но не преди да са повалили поне два пъти повече врагове от собствената си бройка.
Рева тъкмо се обръщаше, когато нещо се удари в плочите на покрива с влажен звук. Търколи се по покрива и спря в краката ѝ — и тя видя отпуснато жълтеникаво лице и празни очи, вперени в нея. Чуха се още такива звуци. Рева се огледа и осъзна, че от небето валят глави. Чу жена да пищи на улицата долу, вероятно познала някой от страшните снаряди.
Отиде в имението, където Арентес и Антеш обсъждаха нещо над една карта.
— Имаме ли пленници?
Двайсетина мъже бяха държани под стража в едно кьоше на градините, повечето ранени и до един занемели в очакване на смъртта. Без изключение бяха свободни мечове — куритаите и варитаите не се предаваха, а защитниците доубиваха ранените, защото, дори ранени, войниците роби продължаваха да се бият.
— Всичките са офицери или сержанти — обясни Антеш. — Надявахме се да изкопчим нещо от тях.
— Ние сме от тази страна на стените, те — от другата — отвърна Рева. — Друго не ни трябва да знаем. — Обърна се към сержанта от домашната гвардия, който отговаряше за пленниците. — Имаш ли някакъв проблем с това? Ако е така, ще се погрижа лично.
Сержантът поклати мрачно глава и стисна алебардата си.
— Искам ги на големи интервали — каза му Рева. — По целия пръстен. Най-вече там, където свободните мечове са най-нагъсто.
Застави се да остане и да гледа, стори ѝ се странно, че едва шепа го удариха на молба или се опитаха да избягат. Със сигурност бяха наясно, че не могат да се спасят, че пленничеството само отлага неизбежното. Повечето бяха твърде уплашени и отчаяни да направят друго, освен да тръгнат с препъване и сълзи към дръвника за обезглавяване, стискаха очи или повръщаха от ужас, преди брадвата да се спусне, но един се държа предизвикателно — застана пред смъртта с вдигната глава и нахален поглед, а когато го натиснаха да коленичи, погледна Рева право в очите и каза:
— Елвера.
Рева кимна леко в отговор.
— Не сте по-добри — каза той на езика на Кралството. — Не по-добри от нас.
— О, не — отвърна тя. — Аз съм много по-лоша.